също като онзи път, когато се осмелих да проверя дали змията зад училището
е мъртва, или просто дреме. Оказа се, че майка ми знаеше как да изцеди
змийска отрова. Ала за всичко тук нямаше никаква представа.
Заключих вратата на купето, свих се на леглото и свалих шиймата.
Прекарах леко ръка по невероятно чистата възглавница, но пръстите ми
сами се свиха. Изкъпах се сутринта. И то в хубава баня. Намазах косата си с
ароматно масло и я разресах под вода, за да не изглежда сплъстена. В същото
време отмих праха и потта, напластени по кожата ми в продължение на
почти седемнайсет години. Водата разплиска по керемидения под на банята,
докато косата ми се къдреше. Ала все още имах чувството, че разнасям
цялата пустиня със себе си, сякаш след седемнайсет години пясъкът бе
навлязъл дълбоко в тялото ми.
Изсвирване проряза ушите ми. Аларма? Скочих веднага, притиснах гръб в
отсрещната страна на купето и се прицелих във вратата. Чаках да се отвори.
В продължение на два дълги удара на сърцето не се случи нищо, макар
отвъд вратата да се усещаше движение. И после купето се люшна настрани.
Килнах се рязко надясно и се стоварих на леглото, като едва съумях да
дръпна пръста си от спусъка. Стиснах леглото, докато влакът се залюля още
няколко пъти, а после потегли гладко.
Не бях си помислила какво ще е чувството да пътуваш с влак -
предполагах, че ще като язденето на кон. Несъмнено бях сбъркала. Няколко
мига седях на леглото и усещах как влака набира скорост, а след това станах.
През прозореца се виждаше само черният дим, изпълващ гарата.
После изведнъж димът изчезна, изсмукан от пустинното небе. Прозорецът
се проясни.
Облегнах чело на стъклото. За първи път пустинята не изглеждаше
безкрайна. Хоризонтът се менеше с невероятна бързина. Широка усмивка
болезнено разтегли посинялата ми буза.
Пътувах към Изман.
Лежах на мекото легло и се наслаждавах на приятното поклащане на
влака. Купето потъмняваше, докато слънцето минаваше от едната му страна
към другата. Накрая стомахът ми изръмжа от глад.
Дълго се опитвах да не му обръщам внимание, но пътуването до Изман
траеше седмица. Рано или късно, трябваше да напусна купето.
Когато излязох в коридора, заварих голямо оживление. Жени с изящни
одежди минаваха покрай мен, а мъже, застанали един до друг, се потупваха
по гърбовете; носеха толкова много пръстени, че се чудех как не им тежат.
Усетих, че плъзвам ръка по плътните червени тапети, докато вървя из влака.
Прибрах ръката си в джоба. Човек от първа класа не би се държал така.
Преминах от спалния вагон към друг, който приличаше на бар. Нямаше
нищо общо с мрачния прашен бар в Сази. Този грееше от светлина, по
тавана имаше дебели тръби. Смях избухна от масата с картоиграчи, докато
минавах край тях. После се озовах във вагон-ресторанта. Засуетих се за миг
на прага, но мъж в униформа дойде при мен и ме съпроводи до една от
масите.
Черната кожа се огъна под гърба ми, докато се настанявах, притеснена,
на стола до прозореца. Столът проскърцваше с всяко мое движение. Жената
на съседната маса погледна по посока на звука, когато се опитах да седна
удобно и по възможност неподвижно. Все още ми бе трудно да съм сама,
заобиколена от непознати вместо от хората, които познавах от години. Най-
добре беше да не привличам внимание. Ако се вгледаха в мен, сигурно щяха
да се чудят защо мърляво момче с шийма се храни сред целия този лукс.
Пред мен бяха сложени пъстри чинии, отрупани с храна. Смъкнах
шиймата от устата си, като се оглеждах, за да проверя дали някой ме
наблюдава. Но всички гледаха в собствените си чинии. Стоях с наведена
глава, докато набутвах вилицата в устата си. Почти се задавих от изненада.
Такива подправки струваха месечна заплата в Дъстуок. Сдъвках и
преглътнах, след което отпих от чашата с арак, която оставиха до мен.
С втората хапка се справих по-добре, тъй като знаех какво да очаквам.
След малко вече пълнех бузи с бясна скорост. Драсках с вилицата по
празната чиния, когато сервитьорът дойде да отнесе приборите.
Ястията следваха едно след друго. Когато облизвах от вилицата
последните капки сироп от баклавата, вече бях преситена. И уморена.
Сънят в следобедната жега беше лукс, който не можехме да си позволим в