Преди да успея да побягна, вратата на най-близкото купе се отвори с
трясък и Нагуиб изскочи навън. Беше същото купе, от което преди малко
излезе Шира. Нагуиб изглеждаше по-млад без униформа, ризата му бе
разкопчана до гърдите. Ококори се, когато ме видя.
- Помощ! Открих я! - врещеше Шира. - Предателят едва ли е далеч. Помощ!
Изгубих безценна секунда, докато се опитвах да измисля свястна лъжа.
Езикът ми ме провали.
Краката ми не можеха да си го позволят.
Стиснах Шира и се стрелнах в момента, в който влакът завиваше. Силата
запрати Шира назад, право в ръцете на младия командир. Той я хвана
тромаво.
Хукнах през вратата на вагона, без да обръщам внимание на крясъците
зад себе си. Тичах из вагона, избутвайки пътниците, които надничаха от
купетата. Когато преминах в следващия вагон, се обърнах и проверих дали
вратата има ключалка. Нещо, с което да ги забавя, каквото и да е.
Нищо.
Изругах и продължих да тичам - надолу и все по-надолу, докато се озовах
по средата на купетата втора класа. Още чувах преследвачите си. Влакът
можеше да свърши всеки момент. Трябваше да измисля къде да отида, преди
да се окажа на пясъка.
Щях да се тревожа за това по-късно.
Спуснах се към вратата в края на вагона. Тя заяде.
Разтърсих дръжката, като междувременно се оглеждах назад за мъже в
униформи. Блъсках с рамо вратата отново и отново. Виковете ставаха все
по-близки, макар да ги различавах трудно през тракането на влака.
Вратата поддаде. Залитнах напред - към нощния въздух, релсите и
пясъка. Улових рамката на вратата точно навреме и успях да се задържа.
При свръзката между останалите вагони трябваше да има коридори, но
тук заварих само зееща празнина с тесен метален съединител между двата
вагона. На светлината от коридора отзад успях да различа релсите,
префучаващи под краката ми. Въздухът притисна дрехите към тялото ми,
невидими пръсти се опитваха да ме издърпат отново в пясъка, където ми
беше мястото.
От другата страна също имаше врата. Можех да стигна до нея.
Най-вероятно.
Имаше само един начин да разбера.
Скочих и ударих вратата с все сила. Тя поддаде с тъп звук и ме запрати на
пода, задъхана и стресирана, но жива.
Лазейки непохватно, издърпах краката си, които се люлееха надолу.
Вратата се тресна и едва не отряза пръстите ми. Този път имаше ключалка,
сложих резето и се изправих.
Тук вече нямаше купета - само легла, струпани едно върху друго до края
на вагона. Десетки пътници, облегнати на металните рамки, се взираха в
мен. Приличаха на затворници, опрели отчаяни лица в решетките на
килиите си. Поне един от тях щеше да ме издаде в мига, в който войниците
нахлуеха през вратата.
Запристъпвах между леглата. Няколко мъже играеха на зарове. Седяха на
пода и използваха леглото за маса. На чаршафа бяха подредени мръсни
карти, сред които проблясваха дребни монети. Продължих да се движа през
множеството, търсейки скривалище. Четири жени бяха се свили на едно
единично легло, решеха косите си една на друга и ядяха фурми. Босоного
момченце дотича към тях и опита да грабне една. Четка за коса фрасна
протегнатата му ръка и то зарида.
Осъзнах, че шиймата бе твърде разхлабена около врата ми - косата ми се
спускаше свободно и разкриваше, че съм момиче. Момиче в момчешки дрехи.
Докато навивах шиймата около лицето си, нечия ръка обгърна талията ми, а
друга запуши устата ми. Нападателят ми ме издърпа от тълпата и ме бутна
към стената между две двуетажни легла.
Погледнах двете познати чуждестранни очи.
- Ти - каза Джин и ме закова на място - наистина си нещо странно.
Паниката отмина. Джин явно не беше щастлив, че ме вижда, но щеше да
е по-лошо, ако ме бе заловил войник. Избутах ръката му от устата си.
- Ще го приема за комплимент. Какво правиш тук?
- Претърсвам проклетия влак заради теб - отвърна с облекчение той.
- Още не си стигнал до предната част - казах аз.
- Предната част? - Той вирна вежда, но после се досети какво имам
предвид. - Купила си билет за първа класа? Защо? Как така?
В никакъв случай нямаше да му призная, че съм го направила погрешка.
- Продадох Иксандър - отвърнах.
- Иксандър?
Джин отпусна леко хватката си.
- Буракито - обясних и погледнах през рамото му. Появата на униформите
в златисто и бяло бе въпрос на време.
- Кръстила си го Иксандър?
На лицето му се изписа особено изражение, сякаш се опитваше да ме