сама през пустинята и да станеш храна на ястребите, отколкото да бъдеш
още един ден с мен?
Не грешеше. Наоколо нямаше абсолютно нищо. Освен релсите, които
пресичаха пясъка като железни дамги. Ако исках да остана жива, имах само
две възможности. Да потегля напред с него. Или да се върна в Джунипър.
Нямах намерение да се връщам назад.
- Не се надценявай. - Прекарах пръсти през косата си и я пуснах на воля,
отмятайки шиймата. - Не си струва да умра заради теб.
Вървяхме мълчаливо, докато нощта изпълваше небето. Гневът ме
държеше на три крачки пред Джин. Ала дори този огън гаснеше с
напредването на нощта. Отново и отново си повтарях, че е имало и друг
начин. Да останем във влака. Да се скрием някъде. Да измислим нещо.
Но след няколко часа размисъл, стигнах до заключението, че друго
решение, освен да скочим, е нямало.
Беше ми трудно да се сърдя на човек, който ми бе спасил живота.
Бяхме вървели почти цяла нощ, когато забелязах фигура.
Помислих, че е номер на мъглявата предутринна светлина. Несигурните
мигове между деня и нощта, когато нито Бог, нито Разрушителката на
светове имат власт, бяха най-опасни. Но не, надолу по релсите вървеше
човек; идваше към нас.
Инстинктивно се проснах по корем и се слях с терена. След секунда Джин
се стовари до мен.
- Какво има?
Той прояви благоразумието да шепне, докато лазеше на лакти към мен.
- Някой идва - кимнах нататък аз.
Различавах само силует на два крака, който се приближаваше към нас.
Вероятно самотен скитник, тръгнал си от Масил. Или някой от пътниците в
трета класа бе казал на войниците, че е видял момиче с мъжки дрехи и
чужденец да скачат от влака.
Явно и Джин си помисли същото.
- Хайде.
Той се надигна на лакти и, лазейки, се отдалечи от релсите. През цялото
време стъпвахме между дървените летви, за да не оставим следи. Последвах
го, като разравях с ботуш следите, които оставяхме с телата си. Изпълзяхме
на една пясъчна дюна. Минах от другата страна и се долепих до земята, за
да не ме видят от релсите.
За всеки случай извадих пистолета. Джин вече държеше нож.
Лежахме, смълчани, един до друг в мрака. С всеки дъх усещах как
пустинята се движи под стомаха ми. Ослушвах се за стъпки. Това беше
проблемът с пясъка - заглушаваше повечето звуци. Дори мистериозният
човек да се изкачеше на дюната, нямаше да усетим, преди да стъпи върху
нас. Имахме числено превъзходство, но изненадата можеше да направи един
самотен мъж опасен.
Осъзнах, че най-вероятно не е войник. Войниците нямаха навик да
пътуват сами. Но пак оставаха стотици опасни възможности. Гладен крадец
на кожи. Алчен пустинен бандит. Вълшебен джин.
Не. Беше смехотворно. От години никой не бе виждал джин. Вече не
живееха сред нас, както някога. Обаче бяха безсмъртни. А тук бе пустинята.
Същинската открита пустиня. Носеха се легенди, че има неща, които хората
от градовете не са виждали от десетилетия.
Неизвестността ме принуди да изпълзя по дюната и да хвърля поглед.
Движех се съвсем леко и бавно се изкачвах нагоре. Джин изсъска
предупредително. Притиснах пистолета към устните си, за да му дам знак да
мълчи. И да му напомня, че съм въоръжена и най-вероятно съм по-добър
стрелец от онзи на релсите, който и да беше. Той не се опита да ме спре,
докато пълзях към върха на дюната.
Релсите бяха празни като бутилка на пияница в молитвен ден.
- Няма никого. Отминали са.
Или бяха изчезнали след стълб бездимен огън като джиновете от
приказките.
- Да не би да искаш да умреш?
Джин беше почти впечатлен. Вече не се опитваше да шепне. Надигна се и
седна в пясъка.
- Дори да исках, явно няма да стане, все се оказвам жива - отвърнах и
прибрах пистолета.
- Един Бог знае как успяваш. - Джин уморено потърка лицето си. И аз бях
зверски изтощена. Осъзнах го внезапно. - Да са ти разказвали приказката за
импулсивната Атия и джина Сакр?
- Имаш предвид джина Зия - поправих го разсеяно.
- Моля?
- Приказката е за Атия и Зия. Римуват се. Кой изобщо е чувал за Сакр? -
обясних аз.
Всеки знаеше историята за Атия - импулсивното момиче, което винаги се
оказва в беда, и за нейния възлюбен - джина Зия, който толкова се боял за
живота й, че й дал името си. Истинското си име. С което тя можела да го
призове при нужда, да го подчини на волята си. Името, което можела да