направо към Изман. Трябваше просто да хвана следващия керван за
Джупитър. Оттам имаше влакове за Изман.
Изман.
Дори името на града отекваше в съзнанието ми с изпълнения с надежда
шепот на майка ми. Той беше като обещание за един по-добър свят. По-добър
живот. Живот, който не приключваше с кратко падане и внезапен край.
- Значи Синеок бандит. - Чужденецът приклекна до мен и опря ръце на
коленете си. Не ме гледаше, докато говореше. - Поне е по-добре от Източната
змия. - Държеше мях с вода. До този момент не бях осъзнала колко съм
жадна. Следях движенията му, докато отпиваше. - И все съдържа известна
неискреност. - Хвърли бърз поглед към мен с крайчеца на очите си. Начинът,
по който произнасяше думите, би накарал дори най-доверчивия глупак да
осъзнае, че е в беда. - Имаш ли истинско име?
- Естествено. Но можеш да ме наричаш Оман, ако се налага да ме
наричаш някак.
Очите ми ме издаваха донякъде, но ако му кажех, че името ми е Амани
Ал’Хиза, щях да се разкрия напълно.
Чужденецът изсумтя.
- Странно, моето име също е Оман.
- Странно - съгласих се сухо аз и почувствах, че устните ми се разтягат в
усмивка.
По моя сметка половината мъже, родени в Мираджи, се казваха Оман -
бяха кръстени на високопоставен султан. Не знаех дали родителите им са
преценили, че това ще спечели на децата благоволението на владетеля - не че
биха могли да се приближат и на хвърлей разстояние от него, - или пък са си
помислили, че Бог може погрешка да прояви милосърдие към тях. Знаех
обаче, че странникът определено не се казва Оман. Всичко в него бе чуждо -
от очите, до лицето и начина, по който носеше пустинните си дрехи - сякаш
не пасваха на тялото му. Дори в говора му се долавяше акцент, макар да
говореше по-правилно от повечето хора тук.
- Все едно. Откъде си? - попитах, преди да успея да се спра. Всеки път, в
който отворех уста, му давах възможност да разбере, че съм момиче. Но
любопитството ми надделя.
Чужденецът отпи глътка вода.
- Не съм от някой конкретен град. Ти?
- Не съм от някой интересен град. - И аз можех да играя тази игра.
- Жаден ли си?
Протегна мяха към мен с прекалено съсредоточен поглед. Гърлото ми беше
пресъхнало, но не смеех да вдигна шиймата си дори с милиметър. Освен това
живеех в пустинята. Бях свикнала с жаждата.
- Ще оцелея - отвърнах, като се опитвах да не прокарам език по сухите си
устни.
- Както кажеш. - Отпи голяма глътка. Наблюдавах със завист как гърлото
му се надига и спада. - Нашият приятел несъмнено е. Жаден, имам предвид.
Посочи с очи Дамад, който поглъщаше нова бутилка със зачервено лице.
- Толкова по-добре за теб - свих рамене. - И без това щях да ви победя.
Сега поне можеш да завършиш втори.
Чужденецът избухна в смях. Почувствах се глупашки горда от себе си.
Един мъж от първите редове на публиката ни изгледа намръщен. Сякаш
заговорничехме.
- Харесвам те, хлапе - каза чужденецът. - И имаш талант, затова ще ти
дам един съвет. Зарежи играта.
- Наистина ли мислиш, че ще ти се вържа? - казах наперено, изпъвайки
гръб.
- Виждаш ли онова приятелче? - кимна към Дамад той. - Играе за
заведението. Когато Дамад печели, Хасан прибира парите. Няма да им е
приятно някой друг да отмъкне наградата.
- И откъде знаеш толкова много? Все пак не си оттук.
Чужденецът се наведе заговорнически.
- Защото миналата седмица го победих.
Наблюдавахме как Дамад губи равновесие и се опира на стената.
- Не ми се вижда чак толкова трудно.
- Не е. Но двамата мъже, които Хасан изпрати да ме причакат в една
тясна уличка, бяха по-сериозно предизвикателство. - Странникът разтвори и
стисна ръката си и в този момент забелязах синини, по кокалчетата му. Той
улови погледа ми. - Не се притеснявай. - Смигна ми. -Другите двама си
изпатиха повече.
Махнах от лицето си изражението, което той бе сметнал за притеснение.
- И ето те пак, готов да им дадеш втори шанс.
Той насочи цялото си внимание към мен, шеговитостта в гласа му бе
изчезнала.
- На колко си? Тринайсет? - Бях на шестнайсет, почти седемнайсет. Но
като за момче изглеждах малка. - Имаш талант и след няколко години би
могъл да стигнеш далеч, ако не умреш тази вечер. Не е срамно да се
откажеш. Виждаме, че стреляш добре. Няма нужда да жертваш живота си,
за да го докажеш.