- Имин е на път към лагера - рече.
Спомних си първия ден в лагера, когато я изпратиха на мисия сред
галанските войници. Трябваше да се върне до Шихабиан.
- Защо си толкова сигурна? - попитах Делила.
Колкото повече време прекарвах в лагера, толкова повече се притеснявах
за компаса, който оставих в ръцете на галаните. Оазисът не приличаше на
никое място, което бях виждала, а ако вярвах на хората, стекли се тук от
цялата страна, не приличаше на никое друго място въобще. А галаните и
тяхното оръжие можеха да го унищожат.
Делила сякаш леко се сконфузи.
- Научих се да правя нещо, когато бях малка. Братята ми работеха на
кораби и никога не знаех дали ще се върнат. Затова всяка сутрин си казвах,
че са живи и здрави. После се опитвах да кажа, че ще си дойдат същия ден.
Ако не можех да го изрека, значи нямаше да се случи. Имин пътува насам.
Каза го с увереността на пророк.
Осени ме прозрение. Можехме да говорим само истината. А дали това
действаше по друг начин? Осъзнах, че веднъж го направих с галанския
войник. Докато го държах под прицел, му казах, че ще ни пусне да си отидем
и няма да тръгне след нас. И той наистина ни пусна.
- Какво ще стане, ако просто обявя, че утре силите ми ще се проявят? Или
ако кажа...
Очите на Делила се разшириха, а ръката на Бахи след миг се озова върху
устата ми. Ръката с татуировката. Ухаеше на масло и дим като въздуха в
молитвен дом. За първи път изглеждаше сериозен.
- Полуджиновете не трябва да превръщат в истина онова, което не се е
случило. Не можеш да предскажеш как ще се осъществи.
- Точно така - каза сурово Хала. - Можеш да кажеш, че Ахмед ще спечели
султимските изпитания, но не и че ще седне на трона. Например. А ако нищо
не кажеш, е възможно той да стане велик султан и да управлява до
преклонна възраст. Без да се дават жертви.
Изразът на лицето й говореше за опит. Помислих си за всички онези
истории, в които хората отправяха глупави желания, а джиновете ги
изпълняваха превратно и така ги обричаха на несполука. Галанският войник
не ме последва. Но беше изяден жив. Бахи задържа ръка на устата ми, сякаш
да се убеди, че разбирам сериозността на нещата.
Когато погледнах Хала, тя зяпаше в краката си. Не беше чудно, че не
може да ми прости за червенокосото момиче. Щеше дълго да се обвинява.
Просто бе се опитала да измами вселената, като каже, че Ахмед ще спечели
изпитанията.
- Сигурно и аз бих сторила същото - казах й.
Хала ми изпрати видение, че ръцете ми горят. За миг агонията се понесе
из мен, после илюзията изчезна. Симпатията, която изпитвах към нея, се
изпари.
- Да, но не го стори. Сторих го аз. Иначе изобщо нямаше да се стигне до
война и хората нямаше да умират.
След тези думи тя тръгна гневно нанякъде.
Бахи плесна с ръце.
- Както казах, време е за почивка.
С Делила бавно вървяхме към лагера, хората се готвеха за Шихабиан.
Окачваха фенери между дърветата, навсякъде ухаеше на печено месо и
пресен хляб. Дори когато мечтаех за Изман, не си представях такова място.
Всички бяха щастливи, с изключение на Хала. Справяха се с лекота с
поставените им задачи и работеха за една обща цел - да възкачат Ахмед на
трона. Да направят Мираджи като това късче от света.
- Какво стана, та Джин да не участва в султимските изпитания? -
попитах, за да наруша неловкото мълчание. -Ахмед е петият син, Джин -
шестият, значи е имал право.
- Защо не попиташ брат ми?
Делила смучеше палеца си нервно. Извади го от устата си, смутена.
Защото го избягвам.
- Обикновено не е искрен с мен.
- Никога не е искал да има нищо общо с Мираджи -каза най-сетне Делила.
Протегна се и откъсна един портокал от дървото, край което минавахме.
Избягваше да ме гледа в очите. - Ахмед се влюби в Мираджи в мига, в който
се върна. Казваше, че сякаш е преоткрил частица от душата си. Искаше да
остане, но Джин така и не го разбра. И аз не го разбирах, преди да видя с
очите си що за място е това. Просто... тук съм у дома си. Двамата се скараха,
когато Ахмед реши да остане. Джин смяташе, че ще се откаже и ще се върне
в морето. Тогава майка ни - Лиен - всъщност тя е майка на Джин, но и моя...
-Изглеждаше смутена, сякаш дълго се бе опитвала да го приеме. - Тя почина,
затова Джин и аз дойдохме при Ахмед - само няколко месеца преди
султимските изпитания. Джин се надяваше Ахмед да промени решението си,