си и метала. Шазад извика нещо, което не можах да чуя заради вятъра.
Извъртях се колкото да й протегна ръка. Пръстите й бяха на косъм от
моите.
Вратата изтрака и се отвори. Всичко, което видях, бе златиста униформа;
моята смърт.
Ала Шазад беше по-бърза от смъртта.
Скочи през празното пространство. В ръката й проблесна острие и след
миг златистата униформа се обагри в червено. Дори войникът да бе извикал,
преди да падне на релсите, стонът му бе погълнат от грохота на влака.
Не видях как умира. Видях само как глезенът на Шазад поддаде и тя се
свлече.
Вятърът улови тъмната й коса и я обви около врата й като примка.
Погледна ме, преди да полети към релсите.
Глава 23
За един безкраен миг между пръстите ми имаше само въздух.
После стиснах китката на Шазад. Заля ме облекчение, когато другата й
ръка се люшна напред. Тя се изтегли към мен, сякаш велика сила ни
тласкаше една към друга.
Опря стъпало в тесния ръб, опитвайки да се задържи; тялото й се бореше
между хватката ми и гравитацията; краката й търсеха по-добра опора, за да
не залитне и повлече и мен към сигурна смърт.
Опитах да я издърпам с една ръка, пръстите ми трепереха от усилие. Тя
крещеше нещо, но вятърът отнасяше думите й.
- Не те чувам! - извиках.
- Още ли има? - Във въздуха се извиси друг глас, сякаш изникнал от
кошмар. Съвсем забравих отворената врата и униформите вътре. Гърбът ми
бе на показ и всяка секунда можеше да ми забият нож. - Да не сме
окупирани?
Познавах този глас. Твърд, северен, заплашващ да простреля Тамид в
крака.
Вятърът отнесе смеха на командир Нагуиб.
Впих очи в Шазад. Не можех да отклоня поглед дори за миг, иначе щях да
я изпусна. Релсите свистяха под треперещите й крака, шиймата й бе се
развързала и се вееше яростно във въздуха. Ръката ми потръпна, докато се
опитвах да я издърпам на площадката.
Шазад виждаше какво става зад мен, но нямаше пистолет.
- Някой да ги изтегли - нареди лениво Нагуиб.
Очите на Шазад пробягаха по пистолета на бедрото ми, после - зад гърба
ми. Знаех какво иска да направя. Можех да извадя оръжието, да се извърна
и да стрелям право в главата на Нагуиб.
Но нямаше как да го сторя, без да я изпусна.
Пусни ме - изрече с устни.
Беше готова не само да убива, но и да умре за каузата. Ако Нагуиб
оцелееше, всички щяхме да умрем. Някъде дълбоко в съзнанието си видях
лицето на Тамид. Вече не бях момичето, което изоставя близките си.
Стиснах по-здраво китката й.
Нечии ръце ме сграбчиха и издърпаха назад, повличайки и Шазад. След
миг бяхме в безопасност във вагона. Е, не точно в безопасност.
Претърсиха ме за оръжие. Притиснах чело в килима, докато опипваха
тялото ми. Краката ми трепереха, не бях в състояние да стана, нито да се
съпротивлявам. Шазад ме подхвана за лакътя, та успях да се надигна.
Пътувахме в един от луксозните частни вагони. Беше пълен със спретнати
войници, преброих повече от двайсет, и с мърлявите ни бунтовници.
Двама държаха Джин. Беше прав и едва се крепеше на краката си.
Хвърли ми бегла, мрачна усмивка, на която се опитах да отвърна.
В тила на Хала бе опрян пистолет, ръцете й бяха завързани зад гърба. В
първия момент не забелязах Бахи и за секунда ме осени надежда, че е
съобразил да слезе от влака. После го разпознах - яката на ризата му бе
червена от кръвта, стичаща се от носа му. Почти не приличаше на себе си.
До полирания дървен бар, като домакин на някакво шантаво парти,
стоеше Нагуиб.
- Каква жалка мисия. - Погледна ме за миг, после плъзна очи по
отстаналите. - И това ако не е синеоката кучка. Нали твърдеше, че не си
съюзник на предателя?
- Обстоятелствата се промениха. - Подбрах думи, които би казала Шазад -
точни, остри и ясни, говорех ли както аз си знам, щяха да ме гръмнат. - Нищо
по-добро от пистолет в главата не би ме накарало да застана на другата
страна, командире.
- Сигурен съм. - Нагуиб отстъпи от бара със странната си нервна походка.
- Сигурен съм и че брат ми е бил доста убедителен. - Заби крак в ребрата на
Джин, докато произнасяше думата. Джин се сви на две и се строполи на
дебелия червен килим. Аз не реагирах. Нямаше да доставя на Нагуиб това