Прекарах пръст по дървения плот. Докато бях тук, приятелите ми щяха да
са живи. Можех да им спечеля малко време. Трябваше да го подтикна да
говори. Когато погледнах през прозореца, Из го нямаше. Колко време му
трябваше, та да се сети, че сме в беда?
- И ти си от Последната страна - каза той. - Нима хората в твоето градче
са добри?
Не грешеше.
- Ти си убил повече хора от който и да е друг в Последната страна.
Нуршам разпери ръце и здраво сплетените халки проблеснаха на
светлината.
- Бях избран за по-висши дела. Това е моето предназначение на този свят.
Отстъпих назад. По-висши дела. Звучеше като всичко онова, което
разказвах на Тамид. Че извън Дъстуок има друг живот. Живот, който не е
толкова кратък и безсмислен. Мислех си за това в бунтовническия лагер.
Имах същия акцент като човека, убивал с радост, но не исках да използвам
неговите думи.
- И какво толкова ти сториха грешниците от Сази?
Той отпусна ръце. И за секунда, макар и от метал, заприлича на човек.
- Помниш ли, когато галанската армия мина оттам преди седем години?
Изтропа ритмично с пръсти по масата.
- Галанската армия ни е навестявала неведнъж - отвърнах.
- Не се прави, че не си спомняш. - Гласът му пресекна и аз долових говора
на човек от Последната страна по-ясно отвсякога. После отново продължи
гладко. - Онзи път беше различно.
- Помня - признах аз, макар и да не исках. Годината бе сушава.
Тревогата,нарастваше и имаше повече чужденци със сини униформи от
обикновено. - Мама и аз прекарахме цял ден, скрити под къщата. Тя се опита
да ме накара да мисля, че е игра. Но бях достатъчно голяма да разбера
причините, поне донякъде.
Нуршам кимна.
- Сестра ми Рабия също бе достатъчно голяма - каза той. - И когато
армията си отиде, хората от планината взеха да ги замерят с камъни - нея и
другите момичета, задето са лягали с чужденци. Убиха ги. И мама им
позволи.
Нямаше какво да отвърна.
- Години наред чаках Бог да ги накаже. Молех се. Не съм допускал, че ще
бъдат наказани чрез мен.
Думите му ми напомниха проповедите на Свещения баща по време на
молитва. Понякога долавях религиозния плам дори в словата на Тамид.
- Известно време не ходих на работа. Бях тежко болен. Опитвах се да
отида, но мама не ми позволяваше, а нямах сили да се боря. Когато се върнах
в мините, мъжете избягваха да ме поглеждат в очите. Все питаха за Суха,
другата ми сестра. Към обяд един от тях се напи и ми каза. Докато съм бил
болен, семейството ми закъсало за пари. Мама се уплашила, че ще умрем от
глад, и принудила Суха да проституира с мъжете от мината. Същите, които
убиха Рабия. Когато разбрах, почувствах как гневът се надига у мен -
светлината, изпратена от по-висша сила, ги погуби, а мен остави
непокътнат.
От ада може би.
- Огънят не различава доброто от злото. Като куршума, който убива това,
срещу което е изстрелян - казах аз.
Ако полуджиновете действително бяха Божи оръжия, Нуршам бе
доказателство, че Бог има лош мерник.
Нуршам наклони глава.
- А ти си още жива - отбеляза той.
- Това само доказва думите ми. - Облегнах се на бара, за да скрия
треперещите си ръце. - Ако Бог направляваше ръката ти срещу враговете на
султана, трябваше да съм мъртва.
- Свещените хора в молитвения дом в Дасама оцеляха - каза простичко
Нуршам.
- Ти си пощадил молитвения дом.
- Моят огън е причината султанът да ме потърси. -Усещах как се усмихва
под зловещите си метални устни. - Принц Нагуиб ме намери в планината и
ме отведе при него. Той ми каза, че също разговоря с Бог, че Бог е разгневен,
задето позволяваме на неверниците да вилнеят из пустинята. Каза още, че
иска да върна земята на нашите хора. Моят огън може да заличи чуждите
армии - същите, които ни тормозеха, контролираха и вземаха това, което не
им принадлежи.
Които маршируваха със сините си униформи и отмъкваха жените и
оръжията от пустинята. И ме направиха безсилна.
Бяхме сбъркали. Нагуиб и оръжието му не преследваха нас.
В Дасама имаше не само поддръжници на Ахмед. Градът беше важна база
за галанската армия. Султанът не се опитваше да потуши въстанието заради
галаните. Той искаше да разчисти пустинята от чужденци.
Ахмед не беше единственият, който готвеше революция. След двайсет
години султанът най-после имаше оръжие, което не бе длъжен да предаде на