мога да стрелям по мишена, която се клати.
- Ами тогава не стреляй - махна с ръка Хасан. - Ти и Бандитът можете
просто да си тръгнете, щом ви е толкова страх. Нека моят човек да победи.
Самодоволната му усмивка бе красноречива. Точно на това разчиташе
Хасан - че аз и чужденецът ще се откажем от състезанието и ще подарим
победата на Дамад. Само за да опазим живота на детето.
Обикновено хлапе, по-малко от мен, но вече имаше белези по ръцете от
работата във фабриката.
Не.
Или той, или аз.
И без това хлапето нямаше да оцелее дълго в пустинята с тези призиви за
въстание. Щяха да го разкъсат на парчета. Какво значение имаше, ако аз
уцелех мишената, а друг погрешка го убиеше? Ако момчето умреше, нямаше
да е по моя вина.
- Или го застреляй в главата и ще приема, че си бил достатъчно точен -
пошегува се Хасан. Свих юмрук. - Не ми пука.
Разбира се, че му пукаше. Надяваше се, че ще си тръгнем. И двамата го
знаехме.
- Не мислиш ли, че ще е малко подозрително, ако и двамата се откажем и
подарим победата на твоя човек? -намесих се аз, отнемайки възможността
на чужденеца да отговори.
Хасан завъртя куршум между пръстите си.
- Мисля, че моите джобове ще се напълнят със злато, а вашите - не.
- Чудесно - подхвърлих през рамо, без да отделям очи от жалкия млад
въстаник, допрял гръб в мишената. Също като мен той не заслужаваше да
стане жертва на пустинята. - Но ще се сдобиеш с повече проблеми, отколкото
със злато, когато клиентите ти разберат, че са прецакани. - Мълчанието на
Хасан ми подсказа, че той не се е замислял за това. Огледах тълпата,
преструвайки се на отегчена, сякаш не се нуждаех от наградата. Сякаш не
се опитвах да го изиграя точно така, както той се опитваше да изиграе нас. -
Тук е пълно с пияни мъже, които са заложили пари, изкарани с много труд. А
напоследък времената са трудни, нямаме суровини от Сази. Забелязвам, че
хората стават по-раздразнителни. Ти не усещаш ли?
Нямаше нужда да се уверя дали Хасан проследява погледа ми. И слепец би
видял множеството разорени работници и недохранени момчета -
натрупаното напрежение в кокалчетата на ръцете им бе до краен предел.
Дори хлапето със сцепената устна, опряно на мишената, потръпваше от
вълнение. Разликата беше само в това, че то бе опиянено от бунта на принца
вместо от евтин алкохол. По дяволите, чувството ми беше познато. Аз самата
се надявах точно тази настървеност да ми помогне да стигна до Изман.
- Животът под горещото слънце не развива у хората хладен ум. Особено
ако, да речем, някоя източна змия и синеок бандит решат да се
разприказват. - Погледнах Хасан с крайчеца на окото си, молейки се да не
заповяда да ме разстрелят. - Но знаеш ли какво? Мога да ти помогна.
- Нима? - отвърна подигравателно Хасан, но зачака следващите ми думи.
- Да. Ще рискувам и ще заема мястото на момчето. За хиляда фузи.
Чужденецът се стрелна към мен и каза нещо на език, който не разбирах.
Звучеше като ругатня.
- Луд ли си, хлапе? - попита той, вече на мираджински. - Искаш да те
застрелят вместо него?
- Ако имам късмет, няма да ме уцелят.
Усещах как гърдите ми се издигат и спускат с всяко поемане на въздух.
Хлапето се поклащаше напред-назад на пясъка - бях сигурна, че е обсипан
със стъкла. Беше босо, но не хленчеше.
- Ще стреляме ли, или какво? - измуча Дамад, след което запрати към
момчето празната бутилка, която го подмина на милиметри.
Наблюдавах Хасан - все още не беше убеден.
- Ако нямам късмет, няма да ми плащаш каквото и да било, а тълпата ще
получи кръв.
Устната на Хасан са изви мръснишки.
- И всички се прибират щастливи и доволни?
- Освен мъртвия Бандит - добави чужденецът, толкова тихо, та да не го
чуе друг освен мен. После повиши глас: - Ще се откажем от играта. - Очите
му не се отделяха от моите, но говореше на Хасан. Понечих да възразя, но
нещо в погледа му ме спря. Сега бяхме на една и съща страна. - Ако
Синеокият бандит държи да се прави на мишена, аз ще стрелям пръв. Ще
пропусна, няма да го уцеля в главата. После Бандитът ще стреля. А аз ще съм
мишената. Той също ще пропусне. - Раменете ми се напрегнаха, сякаш
ръцете ми знаеха, че не ще понеса мисълта да пропусна. Ала той ми се
доверяваше. Затова кимнах леко. - Твоят шампион печели, подразбира се. И
всички си тръгваме, без никой да е надупчен.