галанската армия. И допусках, че вече разполага с достатъчно власт да
удържи пустинята, без да разчита на галанските войски, с чиято подкрепа бе
завзел трона. Той си връщаше пустинята.
Нашата пустиня.
Точно както замисляше да направи Ахмед. С тази разлика, че той се
бореше за народа си. А султанът се бореше за власт. За него нямаше
значение, че някои хора ще се окажат на пътя на огъня.
Спомних си как стоях в шатрата с Ахмед, уплашена, че баща му идва за
нас. Колко глупаво и наивно. Султанът не го беше грижа, че шепа
бунтовници искат да изградят по-добър свят. Той също градеше нов свят.
Свят, в който нямаше нужда да дели властта си с никого.
- Щом си толкова предан на султана - започнах аз и се отдръпнах от бара,
- защо те е напъхал в тази броня, Нуршам? Все пак си от Последната страна -
смятам, че знаеш не по-зле от мен, че слагаме бронз в желязото, когато
искаме да усмирим някое диво бураки. - Той не ми отговори. Закрачих към
прозореца и се престорих, че си вея с ръка заради душната жега. Все още
виждах Из, летеше високо над нас. Отворих прозореца да влезе хладен
въздух. - Да ти кажа ли какво мисля? Нагуиб се бои от теб. - Не можех да го
виня. Развързах червената си шийма, която откраднах от простора в Сази, и
я захвърлих на пясъка като окървавено знаме. Молех се Из да я види и да
разбере. - Той просто те използва. Ти си най-обикновено оръжие.
Пръстите на Нуршам потрепнаха.
- Изглеждаш много сигурна в себе си.
- Защото съм права. - Чудех се какво да му кажа. Някоя истина може би.
Нямаше смисъл да му обяснявам, че е полуджин, а не Божие оръжие. Нито че
се бие за грешната страна. Той щеше да ми каже същото. Той вярваше в
султана, аз - във Въстаналия принц. Веднъж Джин ми спомена, че не можеш
да спориш с чуждата вяра. Вярата бе чужда на логиката.
- Не бива да им позволяваш да те използват. - В гласа ми имаше нотки на
отчаяние. - Ако принц Ахмед беше султан, също щеше да изгони галаните.
Без да убива толкова много хора. Сред неговите привърженици има и такива
като теб. Но той не ги кара да опожаряват градове.
- Но е изпратил теб - каза Нуршам. - С твоите куршуми. Да ме убиеш.
- Не е същото.
Думите ми прозвучаха отчаяно и несигурно дори в собствените ми уши.
Но самият факт, че изрекох, означаваше нещо.
- Защо?
- Защото аз сама направих своя избор.
- Аз също. Бронята е, за да ме предпази - каза Нуршам, сякаш цитираше
урок в училище. - От хора като теб, с пистолети.
Сигурно Джин беше прав. Вероятно с вярата не можеше да се спори. Из
вече летеше по-ниско, не изоставаше от влака.
- И защо - попитах и се опрях на бара - не можеш да я свалиш?
Протегна се към маската, която бе запоена, и в същия миг Из влетя във
вагона във формата на гигантски рок.
Влакът се наклони така рязко, та си помислих, че ще излезе от релсите.
Ударих се в бара и останах без въздух. Чух изтръгване на метал и с крайчеца
на окото си видях парче от вагона, откъснато от острите като бръснач нокти
на Из.
Пристъпих към тесния отвор, пустинята изникна от всички страни. '
После фигура със светли пустинни дрехи се хвърли на пясъка. Шазад се
озова на земята с отработено движение, скочи мигновено на крака и изчезна
от погледа ми, докато двама войници тичаха след нея. После на пясъка падна
златно момиче, борещо се с войник.
Вятърът донесе звук, някой ме викаше. Вратата се отвори с трясък.
Завъртях се със скоростта, на която ме бе учила Шазад, и се протегнах към
бара. Грабнах една бутилка. Обърнах се, метнах я и пропуснах на косъм
лицето на Нагуиб. Той стисна китката ми и я изви надолу. През цялото ми
тяло мина болка и изпищях. Бутилката се разби в пода и го разсея.
Някой отново извика името ми. Джин стоеше пред отворената врата.
Огромна дупка разделяше двата вагона, но, дявол го взел, канеше се да дойде
за мен.
- Върви! - изкрещях. - След теб съм!
Той знаеше, че няма смисъл да спори с мен. Скочи, а аз хукнах към
зейналата пробойна във вагона.
Не бях далеч от него, почти докосвах ръбовете на отвора в стената.
Нечий вик ме накара да се обърна.
Нуршам.
Ударът го бе повалил. Металният му шлем се бе пропукал, но младият мъж
се изправяше. Погледнах през дупката и видях, че наближаваме каньон,
където релсите минаваха над пропаст.
Трябваше да скоча. Сега. Но не можех да изоставя Нуршам. Не можех да
го оставя жив в ръцете на Нагуиб. Трябваше да го убия. Или да го спася.