Сините ни очи се срещнаха през остатъците от съсипания вагон.
Шумът в мен прозвуча като писъка на Бахи, умоляваше ме да прекося
вагона и да разкъсам маската му, да го завлека далеч. Ала пропастта беше
почти под нас, може би вече беше късно.
Ако тръгнех към Нуршам, щях да попадна в капан, защото нямаше да
имам време да скоча.
Ако скочех сега, пак можех да пропадна.
И в двата случая бях обречена.
Хвърлих се през отвора във вагона. Вятърът ме подхвана и ме запрати на
земята. В тялото ми избухна болка. Инерцията ме понесе през пясъка, сякаш
бях лека като перце, изпитвах толкова силна болка, че не можех да й се
опълча. Очите ми се проясниха точно навреме, за да видя огромния каньон,
готов да ме погълне. Пръстите ми шареха по пясъка. Молех се да намеря
нещо, за което да се хвана. Но нямаше нищо освен пясък.
Краката ми минаха отвъд ръба и понесоха след себе си тялото ми.
Глава 25
Хванах се за нещо. Усетих как падам по корем, едва се задържах с
ранената си ръка. Политнах отвъд каньона и чух ужасяващия звук от
счупване на кост. Изпищях, надмогната от агонията. За миг не можех да
направя друго, освен да вися със затворени очи. Дишах леко, напомнях си да
не поглеждам надолу. Заставях ръката си да не се пуска.
Чак тогава осъзнах, че не знам за какво се държа. Треперех толкова силно,
че не помръдвах. Отне ми цяла вечност да отворя очи. Отпуснах глава назад
бавно, сякаш всяко движение можеше да наруши равновесието ми и да ме
запрати в бездната.
Стисках пясъка. Или по-точно, пясъкът ме стискаше. Ръка от пясък
държеше китката ми. Спасяваше ми живота.
Наведох глава и затворих очи. Опитвах се да си спомня как работят
дробовете ми. Колко бързо тупти сърцето ми.
За своите шестнайсет години бях виждала десетки неща, родени от
пясъка, от ветровете и душата на пустинята. Знаех всяка история за
безсмъртни и духове, произлизащи от пясъка. Но това беше нещо ново.
Чувствах го толкова чуждо и в същото време напълно познато.
Това не беше създание от пясъците. Бях аз.
Поех си дълбоко дъх. Ребрата ми се опънаха в безкрайна болка, която обзе
цялото ми тяло. Метнах лявата си ръка нагоре - движенето изтръгна вик от
мен - и стиснах пясъчната ръка, преструвайки се, че не усещам как
песъчинките се изплъзват между пръстите ми.
Ръката потъна обратно в пясъка, бавна като слънцето, и ме изтегли
нагоре. Ръката ми се изплъзваше и нова пясъчна ръка се подаде да ме улови.
И после още една. Дузина ръце ме държаха, дърпаха дрехите ми, ръцете ми.
Издърпваха ме към пустинята.
И после бях горе, лежах по корем. Излазих встрани от ръба, цялата
треперех. Не знам дали болката или нещо по-голямо се опитваше да ме
смаже. Нещо, което тялото ми знаеше преди съзнанието. Бях объркана.
Гледах, без да разбирам. Около мен няколко пясъчни ръце се разпаднаха.
Потръпнах.
Нищо друго не помръдна. Нито самата аз. После се протегнах към
купчината пясък, която бе спасила живота ми. Дори не я бях докоснала,
когато тя започна да се издига към дланта ми като змия от кошница,
привлечена от музиката на свирача.
Ето какъв полуджин бях.
Чу се изстрел. Пясъкът рухна, когато се обърнах към звука. Светът нахлу в
мен от всички посоки. Из пясъка вече имаше тела. Видях как Шазад стовари
лакът в гърлото на един мъж, завъртя се и заби нож в стомаха му. От дясната
й страна идваше друг войник.
- Не!
Вече не се чувствах празна. Бях бясна. Пясъкът подскочи, избухна между
тях, захвърли ги на земята. Хукнах към Шазад.
Тя кашляше и плюеше пустинен прах, когато паднах на колене до нея.
Видя ме и захълца отново.
- Помислих, че си мъртва! Видях те, че падаш - изрече тя, давейки се. -
Видях как падаш.
Вдясно някой вдигна пистолет. Без да се замисля, махнах с ръка - вълна от
пясък събори войника. Погреба го. Пистолетът му се озова в краката ми. Не
го взех. Притокът на енергия ме замая и уплаши. Сякаш току-що бе ми
пораснал нов крайник и още не можех да го контролирам.
Стиснах ръката на Шазад и я изтеглих нагоре. Все още треперех силно и
не бях в състояние да кажа и дума. Когато се обърнах, пясъкът в краката ми
също се обърна - знаех го, не беше нужно да поглеждам. Почувствах го. Както