бях го чувствала винаги, без да зная какво съм. Пустинята бе около мен,
пясъкът туптеше като сърце на живо същество, зовеше ме, умоляваше ме да
го използвам. Да бъда част от него.
Битката бушуваше около мен, но много далеч.
- Амани!
Ръката на Шазад се изплъзна от моята. Пясъкът се движеше под мен,
въртеше се като малка пясъчна буря, а после стана повече, надигаше се,
надигаше се, докато накрая се въртеше около тялото ми, дърпаше косата ми,
дрехите ми, викаше ме към себе си, към пустинята.
Искаше да се потопя в него.
Не можех да дишам. Не можех да го контролирам.
Друга ръка стисна моята, този път от плът и кръв. Джин се появи през
пясъка, шиймата му бе плътно обвита около лицето, докато вървеше
слепешката към мен. Видях, че държи нещо метално, секунда преди ръцете
му да ме прегърнат. Притегли ме към гърдите си. Казваше нещо, но не го
чувах заради пясъчната буря. Всичко, което чувствах, беше ръката му,
притисната в моята. Беше куршум, хладен и студен, желязото се впи в
голата ми кожа.
Студенината му преряза жегата в мен.
Пясъкът падна настрани, завъртя се надолу и накрая отново се озова под
краката ми. Чувах сърцето на Джин под челото си, чувствах болката от
куршума, притиснат в плътта ми прекалено силно, чувах как той прошепва
името ми отново и отново; накрая спрях да треперя.
Глава 26
Няколко часа, преди да съмне, спряхме да летим, за да дадем на Из
възможност да почине, след като бе носил и четирима ни. Бяхме на средата
на пътя до дома. Около нас се разгръщаше пустинята, макар да виждах
планините на Долината на Дев далеч на хоризонта. Не разопаковахме
запасите си, дори не накладохме огън. Всички просто се строполихме на
място. Из се превърна в огромен звяр, подобен на котка, какъвто не бях
виждала, и заспа. Шазад се облегна на него. Очите й бяха червени, въпреки
че не я бях видяла да плаче.
Джин седна до мен, без да каже и дума. В ръцете му имаше нещо.
Червената шийма, осъзнах аз. Същата, която хвърлих през прозореца. Улови
дясната ми ръка, нежно, без да пита. Ръката ми беше подута и разранена, но
почти не усещах постоянното туптене. Навехната. Не счупена. Бахи ми
липсваше като лошо зашита рана, а ръката на Джин работеше, тромава от
изтощение, и превързваше ръката ми с шиймата. Завърза я, приглади с
пръсти плата и нежно я пусна.
- Добре ли си? - попита.
- Ще зарасне.
И двамата знаехме, че не това е въпросът му, но Джин прие отговора ми.
- Можеш ли да стреляш с лява ръка?
- Ако се налага - отвърнах.
Джин ми подаде пистолета си.
- Искаш ли го? - Взрях се в оръжието, но не го грабнах на секундата, както
щях да направя преди. Вчера. - Досетила си се, нали?
- Заради желязото е. - Хванах пистолета за дръжката, като внимавах да
не докосна метала. Спомних как притисна куршум към тялото ми, когато
пясъкът се надигна. С едно докосване силите ми се изпаряваха. Заради
онова, което бе изградило целия ми живот, със или против волята ми. Беше
като буракитата и металните подкови - докато върху кожата ми бе опрян
метал, не можех да използвам силите си на полуджин. Причината, поради
която не усетих, че съм полуджин. Защото съм от Дъстуок. Момичето, което
само се научи да стреля с пистолет. А не можеше да покоси няколко
метални кутии, сякаш те бяха нищо, а оръжието - всичко. Защото съм
момичето с пистолета.
А Нуршам беше момчето от железните мини. Каза, че е бил болен. Може би
толкова болен, че да напусне мините и да спре да вдишва железния прах. А
когато се е върнал на работа, вече е бил истински полуджин.
- От града, където дори водата има вкус на желязо.
Джин стискаше и разтваряше длан. Кокалчетата му бяха издрани и от
движението драскотините се пукаха отново. Сигурно беше болезнено.
- Едва ли си мислел, че всичко ще се окаже толкова сложно, когато ме
отвлече от онова забравено от Бога място.
- Не съм те отвлякъл.
Ето, поне спря да напряга ръцете си. Осъзна, че съм го надхитрила миг по-
късно. Раменете му се отпуснаха. Добре. Предпазливата, изпълнена с гняв
деликатност бе нещо, което никой от двама ни не можеше да поддържа
дълго.
- Отвлече ме, малко.
Сякаш отново бяхме с „Камилски колене", само дето беше съвсем различно