крепостта и гледаха как бойците, които смятаха за свои съюзници, яздят към
илюзията.
Нагуиб се наведе и каза нещо на оръжието си. Нуршам тръгна напред, за
да посрещне галанските войници. Достатъчно далече, за да не взриви и
своите ведно с врага.
Почти е там. Още една крачка. Вдигна ръце. Почти. Почти.
Жегата се стовари като физически удар. Усещах я, макар да лежах,
скрита над илюзията. Обърнах се назад -всички я усещаха. Видях как
пясъкът почернява в краката му. Как галанските войници от илюзията
крещят - както Бахи бе крещял. Хала бе вкарала писъците в съзнанието на
Нагуиб. После изпълни въздуха с миризма на изгоряло.
Нуршам напредваше.
Още няколко крачки. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите.
Вдигна ръце, сякаш ги благославяше.
Още една крачка.
Топлината мина над пясъка и удари стените на крепостта. Удари
истинските галански войници. Внезапно писъците станаха реални.
Миризмата на изгоряло привлече за миг вниманието на Хала. Само за миг, но
достатъчно. За да изчезне илюзията.
Един от войниците извика, сочейки към нас. Бяха ни открили. Прицелиха
се. Отместих се от ръба на каньона, секунди преди първият куршум да удари
камъка. Скочих с вдигнат пистолет.
Високо над нас Из крещеше. Илюзията изчезна напълно, а след миг той се
стовари върху Нуршам. Малката бронзова фигура рухна, докато Из се
превръщаше в гигантска маймуна. Извърнах глава. Не исках да видя как Из
размазва кост и метал.
- Из! - извика Хала.
Отворих очи.
Нуршам се изправяше. Из лежеше на пясъка, превърнал се отново в
момче. За секунда реших, че е мъртъв, но той се размърда. Потръпнах при
вида на червения белег от изгаряне по врата му.
Нуршам вдигна ръка над Из.
Извиках името му.
Викът ми бе заглушен от друг. Огромен кафяв рок със сини пера на
главата се появи над каньона.
Маз. С Ахмед на гърба.
Маз се спусна към брат си. Нуршам вдигаше другата си ръка. Краят на
крилото му пламна. „Не!”
След секунда бях на крака, люшнах се към ръба на скалата. Виждах
Нуршам, а пръстът ми бе на спусъка.
Куршумът попадна в бронята на гърдите му. Той отстъпи назад. Вдигнах
глава. Дори от това разстояние съзирах очите му, сини точки зад металната
маска. Гледаше ме.
Протегна ръце, сякаш да докосне отдавна изгубен приятел.
Горещата вълна ме повали.
Глава 28
Лежах на пясъка, гледах небето. Същият цвят като очите ми, като очите
на Нуршам. Беше ме бутнал от ръба на каньона.
Паднах от десет метра. Трябваше да съм мъртва. Но си спомних как
пясъкът се надигна, за да ме хване точно когато за миг изгубих съзнание.
Пълзях на лакти, тялото ми се бунтуваше. Още виждах Джин и Шазад,
надвесени над мен. Джим сякаш се канеше да скочи след мен, но Ахмед го
избута встрани, когато край тях изсвистя куршум. Ахмад и Маз бяха кацнали
благополучно. Защо не бягаха? Защо не отлитаха? Дали не бяха лошо ранени?
Друг куршум профуча до лакътя ми.
Завъртях се по инстинкт. Потърсих пистолета си. Явно бях го изпуснала,
докато падах.
Малката армия на Нагуиб се движеше нагоре по планината към нашата
група.
Битката и бездруго нямаше да е равностойна, но освен числено
превъзходство те имаха и Нуршам. Сега вече го виждах. Щях да го уцеля, ако
пистолетът ми бе у мен. Ала не беше.
Размърдах разранените си пръсти. Червената шийма още бе завързана
около дясната ми ръка. Бързо я свалих и я обвих около врата си. Усещах как
пясъкът около мен се раздвижва при всяко мое движение. Нямах представа
какво правя. През последните шестнайсет години бях момичето с пистолета,
а не полуджин. Видях какво направи Хала, как сътвори нови светове в
съзнанието на хората. Делила променяше реалността. Нуршам превръщаше
всичко в огън.
Сякаш това им бе втора природа.
Пистолетът беше моята втора природа. Но тази дива мощ бе част от мен,
но не и нещо, което бях научила. Нещо древно, надигащо пясъка. Кръвната
линия на баща ми, която започваше от времената преди смъртта.
Гледах Нуршам през пясъка. Очите ни се срещнаха. Бе протегнал
пламтящата си ръка към приятелите ми. Щеше да ги изгори живи.
Вдигнах ръце, събрах всяка частица енергия и се съсредоточих в