Докосна спусъка, когато вдигнах ръка. Пясъкът под краката му избухна и
той се срина. Викът му привлече вниманието на Нуршам. След секунда се
превърна в неистов писък - войникът гореше.
Един от галаните понечи да се прицели в мен. Ръцете ми се движеха
инстинктивно, все едно държаха оръжие. Все едно реакцията бе толкова
обичайна за мен, колкото натискането на спусъка.
Тяло от пясък се издигна. Извих пръсти; сграбчих войника за врата и го
съборих на земята.
Друго пясъчно тяло се надигна и се включи в битката. Един войник стреля,
но куршумът се заби в пясъка, а създанието се хвърли върху войника и
издърпа пистолета му. После се появи още едно пясъчно създание, и още
едно. Бяха много. Нападаха галанските войници, а Нуршам изгаряше
чужденците един по един. Движех се като пустинна буря, като Шазад с нож
в ръка. Но с мен се движеше цялата пустиня, пясъкът се завихряше под
краката ми. Избегнах удара на острие и когато обърнах глава, пясъкът
засипа войника.
После всичко утихна. Огледах се. Сред хаоса на битката се бяхме озовали
зад стените на галанската крепост. Беше празна. Войниците бяха избягали
или Нуршам ги бе превърнал в пепел. Бяхме само двамата.
Между нас се простираше дълга ивица пясък, която стигаше до стените от
двете ни страни. Нямаше къде да избягаме или да се скрием. Слънцето
проблясваше в бронята му. Беше се огънала там, където бе го улучил
последният ми куршум. Може и да имаше синина.
Когато пясъка утихна, всичко стана неподвижно, тихо.
- И сега какво? - попита Нуршам.
С акцента на човек от Последната страна. Всичко в него ми беше тъй
близко. Напомняше ми града, който напуснах. Пустинната жега, която
живееше в кожата ми. Очите ни, приличащи на горящо пустинно небе.
Кръвната ни линия, която помнеше небе без звезди и най-древната война.
- Можеш да свалиш бронята.
Сърцето ми препускаше.
- За да ме убиеш?
Той наклони глава и разкри тесния прорез между маската и бронята, през
който се виждаше меката Плът на врата му.
- Няма да те нараня - обещах.
Не казах нищо повече. Не се опитах да го убедя. Това беше истината.
Само нея имах. Вдигна ръце към лицето си, към маската.
- Нуршам.
Той застина на място.
И двамата се обърнахме едновременно. Нагуиб стоеше над нас. Върху
крепостната стена. Бе избягал от битката с въстаниците, за да намери
оръжието си.
- Трябва да я изгориш.
Нуршам изви глава, за да погледне Нагуиб.
- Защо?
- Тя е наш враг. Грешник. Като другите.
Запратих шепа пясък към Нагуиб, но не успях да се прицеля добре. Той с
лекота избегна удара.
- Нагуиб е лъжец - казах аз. - Султанът не е на страната на никой бог. Той
просто иска повече власт.
- Нуршам! - извика Нагуиб. - Направи го.
- Но тя е като мен.
Нуршам не отделяше очи от моите.
- Нуршам Ал’Ади.
Името му отекна в устата на Нагуиб. Истинското му име, осъзнах аз.
Знаеше истинското му име, както Атия знаеше истинското име на своя
възлюбен вълшебен джин. Като в приказките за алчни търговци или
горделиви владетели, опитали да контролират джиновете чрез истинските им
имена. Имената, които безсмъртните ревностно пазеха, но споделяха с
жените, които обичаха.
Разбрах, че това е и моето истинско име.
Името на баща ни. Не на човека, който бе се оженил за майка ми и бе
умрял от нейната ръка. Името на този, от когото бях зачената. Който беше
жив.
Името, което можеше да контролира и двама ни, използвано с нужната
магия. Нагуиб вдигна ръка, на нея проблесна бронзов пръстен, точно като
бронята на Нуршам. Ето как го контролираше.
- Изгори я.
Нуршам ме погледна с огнените си сини очи. Видях, че се разбираме. Той
не искаше да ме изгори. Опитваше се да се опълчи на заповедта. Вдигна
ръка към мен, сякаш да ме прегърне, да ме благослови или да ме изгори.
Лекият жест нажежи въздуха край лицето ми.
Знаех какво трябва да направя. Имах само една възможност.
Мръднах леко пръсти. Усетих как пясъкът ми отговори, докато топлинната
вълна се носеше от Нуршам. Макар и против волята му. Макар и да се
опитваше да я спре. Огънят на Нуршам бе на косъм от мен. На косъм от
краката ми.
Това бе последната възможност.
Целех се добре.
Изпитах познатото чувство, че светът е на фокус. Както бе станало на