- И с парите - добавих, преди чужденецът да превърне и двама ни в
бедняци. - Тръгваме си с хилядарка фузи. За всеки.
- Ще ви дам по сто - отвърна Хасан.
- По осемстотин - настоях.
- По петстотин. И се радвай, че няма да изпратя някой да счупи ръцете ви
и да ми върне парите.
- Добре.
Петстотин фузи не бяха като хиляда, но все пак беше по-добре от нищо.
Можеше и да ми стигнат за пътуването до Изман.
Тълпата ставаше нетърпелива. От скамейките се дочу вик:
- Абе, страхливи тъпанари, ще стреляте ли? Момчето всеки миг ще се
напикае!
Хасан се отдели от нас.
- Господа! Нима на някого наистина ми пука за този невръстен бунтар? Не
става за мишена, твърде е дребен. -Хасан грабна бутилката от главата на
момчето. - Пръждосвай се!
Хлапето се взря в него с погледа на осъден на смърт, когото току-що са
помилвали. „Бягай!", рекох си. После момчето се отдалечи, полюшвайки се.
Стягането в гърдите ми намаля, а недоволното шушукане растеше. Хасан
вдигна ръка и ги накара да замълчат.
- Искате ли да видите как тримата мъже с неуредени сметки стрелят един
по друг? - Виковете от скамейките бяха оглушителни, тропането бе така
силно, че цялата сграда се разтресе. - Ела насам, Бандит!
Поех дълбоко дъх и потръпнах. Може би трябваше да обмисля нещата по-
внимателно. Или поне да настоявам за хилядарка.
- Хайде, хлапе - прошепна в ухото ми глас. - Вярваш ми, нали?
Огледах самодоволната усмивка на чужденеца.
- Дори не те познавам.
Той се протегна и свали шапката от главата ми. Радвах се, задето се бях
сетила да скрия косата си под шиймата, която покриваше цялото ми лице
освен очите. Но въпреки това се чувствах прекалено открита без шапката.
- Още една причина да ми вярваш.
Няколкото крачки в хамбара сякаш ми отнеха цяла вечност.
Хасан се усмихна, докато поставяше бутилката върху главата ми.
- Заслужи си парите и не мърдай, хлапе. Или всички ще видят как
бутилката трепери като момиче в първата брачна нощ.
Гневът ми ме закова на място. Бутилката не помръдна. Не помръдна и
когато чужденецът застана на линията. Нито когато сложи единствения си
куршум в патронника. Дори когато вдигна оръжието и се прицели в главата
ми. Само дето не можех да дишам. Той се прицели внимателно, без да бърза.
Нервите ми се опъваха все повече с всяка изминала секунда.
- Просто стреляй, страхливецо! - Викът излезе от устните ми в същия миг,
в който пистолетът гръмна.
Нямах време да потръпна.
От тълпата се понесе освиркване. А аз го чух, защото бях жива.
Наклоних глава и бутилката падна невредима в ръцете ми. Обърнах се и
видях куршума, забит в стената на косъм от черепа ми. Чак тогава се
разтреперих. Не знам дали от притеснение, или вълнение. За да го прикрия,
стиснах здраво бутилката.
Пристъпих обратно към линията сред вълна от освирквания. В крачка се
разминах с чужденеца, който се отправи към мишената. Спря за момент и
сложи шапката на главата ми.
- Добре ли си? - попита.
- Доста внимателно се прицели.
Нагласих шапката си.
- Какво има, Бандит? - подметна той, сякаш му бе ужасно смешно. - Нима
вече не се чувстваш безсмъртен?
Тикнах бутилката в ръцете му.
- Не се шегувай с човек, който след миг ще се прицели в главата ти.
Той се засмя и продължи да върви.
След миг аз стоях зад бялата линия, а той беше мишената. Стига да исках,
можех без проблем да уцеля бутилката. Какви бяха шансовете Дамад да
простреля чужденеца смъртоносно? А дори и да го направеше, колко
всъщност държах на него? Не колкото на хиляда фузи.
Стрелях. Бутилката остана цяла.
- Играта свърши! - провикна се Хасан през крясъците на тълпата. - Дамад
отново е ваш шампион!
Някои изреваха одобрително - тези, които бяха заложили на него.
Но постепенно се понесоха нови викове:
- Стреляй! Стреляй! Стреляй!
Шампионът помаха, олюлявайки се.
- Да! И аз искам да стрелям по Змията!
Чужденецът бе свалил бутилката от главата си, но шампионът вървеше
наперено към линията и му даваше знаци да се върне на място.
- Прави са! - изграчи Хасан. - Нямаме победител, ако Дамад не стреля. -
Погледна ме. Ясно разбирах какво казва. Без победител заведението нямаше
да спечели нищо. Което значеше, че и ние няма да спечелим. - Какво ще
кажеш, Източна змия?
Погледнах чужденеца в очите и поклатих глава. В продължение на един
дълъг миг той не отмести очи, цялата шеговитост се бе изпарила от лицето