Накрая Поли не издържа и седна в леглото.
— Какви са всички тия приказки? Какво му е на детето ми и защо е нужно да говорите толкова много?
Уолкот й разказа.
— Разбира се, можете да изчакате още седмица и да го видите. Или да го оставите на попечителството на института.
— Искам да знам само едно — рече Поли.
Доктор Уолкот вдигна вежди.
— Аз ли съм направила детето такова?
— Разбира се, че не сте!
— Значи детето не е някакво генетично чудовище?
— Детето е пъхнато в друго измерение. Във всяко друго отношение си е напълно нормално.
Стегнатите устни на Поли се отпуснаха.
— Тогава ми го донесете — простичко рече тя. — Искам да го видя. Моля ви. Още сега.
Донесоха й „детето“.
Напуснаха болницата на следващия ден. Поли вървеше сама, съвсем сигурно; Питър Хорн я следваше и й се възхищаваше тихо.
Бебето не бе с тях. Щяха да го докарат по-късно. Хорн помогна на жена си да се качи в хеликоптера и седна до нея. Издигна машината в топлия въздух.
— Ти си чудо — рече той.
— Така ли? — отвърна тя и запали цигара.
— И още как. Не плака. Не направи нищо.
— Не е толкова зле, нали разбираш. Важното е да го опознаеш. Мога дори… дори да го държа на ръце. Топъл е, плаче, дори се нуждае от триъгълни пелени. — Тук тя се разсмя. Той обаче долови в смеха й нервен трепет. — Не, Пит, не съм плакала, защото това е моето бебе. Или ще бъде. Не е мъртво, слава Богу. То… просто не знам как да ти го обясня… все още не се е родило. Харесва ми да си мисля, че още не се е родило. Чакаме го да се покаже. Вярвам на доктор Уолкот. А ти?
— Права си. Права си. — Той хвана ръката й. — Знаеш ли нещо? Ти си страхотна сладурана.
— Мога да се справя — каза тя; гледаше напред, докато зелените простори се носеха под тях. — Докато знам, че предстои нещо хубаво, няма да позволя нищо да ме засегне или нарани. Ще изчакам половин година, а след това може и да се самоубия.
— Поли!
Тя го погледна, сякаш го забелязваше чак сега.
— Пит, извинявай. Но подобни неща просто не се случват. Щом всичко свърши и детето най-сетне се „роди“, веднага ще забравя всичко, сякаш не е било. Но ако докторът не успее да ни помогне, тогава умът може да не го понесе и да заповяда на тялото да се качи на покрива и да скочи.
— Всичко ще се оправи — каза той, стискаше лоста за управление. — Трябва да се оправи.
Поли не отговори, само издиша цигарения дим към вихъра от перката.
Минаха три седмици. Всеки ден летяха до института да видят „Пай“. Именно това спокойно и тихо име бе избрала Поли Хорн за Синята пирамидка, която лежеше на топлата спална масичка и примигваше към тях. Доктор Уолкот се погрижи да посочи, че навиците на „детето“ са нормални като на всяко друго бебе; спи еди-колко си часа, будува еди-колко си, понякога е кротко, понякога — не, яде толкова и толкова, изхвърля толкова и толкова. Поли Хорн слушаше, лицето й се смекчаваше, очите й започваха да гледат по-топло.
— Вече чувствате ли се готови да го вземете у дома? — попита доктор Уолкот в края на третата седмица. — Живеете извън града, нали? Добре, значи имате ограден двор, детето ще може да излиза на слънце. Нуждае се от майчина любов. Колкото и банално да звучи, така е. Трябва да го кърмите. Според уговорката, можем да осигурим новата автоматична дойка; успокояващ глас, топлина, длани и всичко останало. — Гласът на доктор Уолкот звучеше сухо. — Но все пак ми се струва, че сте запознати достатъчно с него и знаете, че той е едно хубаво и здраво дете. Готова ли сте, госпожо Хорн?
— Да, готова съм.
— Добре. Водете ми го на всеки три дни за преглед. Това са предписанията. Сега работим върху няколко възможни решения, госпожо Хорн. До края на годината би трябвало да разполагаме с някакви резултати. Не искам да ви казвам нищо конкретно, но имам основания да смятам, че ще измъкнем момчето от четвъртото измерение като зайче от шапката на фокусник.
Докторът бе леко и приятно изненадан, когато Поли Хорн го целуна.
Пит Хорн насочи хеликоптера към дома над вълнистите зелени равнини на Грифит. От време на време поглеждаше към лежащата в ръцете на Поли пирамидка. Тя й гукаше нещо и детето й отговаряше горе-долу по същия начин.
— Питам се… — промълви Поли.
— Какво?
— Как ли изглеждаме ние в неговите очи?
— Питах доктор Уолкот. Той каза, че най-вероятно и ние му изглеждаме странно. Бебето е в едно измерение, а ние — в друго.
— Искаш да кажеш, че не му приличаме на мъже и жени ли?
— Ако гледаме на това от наша гледна точка — не приличаме. Но не забравяй, че бебето няма никаква представа за мъжете и жените. Както и да му изглеждаме, за него ние сме съвсем естествени. Свикнало е да ни вижда като кубове, квадрати или пирамиди, както ни вижда от своето си измерение. То няма друг опит, няма друг еталон, с който да ни сравнява. Ние сме еталон. От друга страна, то на нас ни изглежда странно, защото го сравняваме с формите и размерите, с които сме свикнали.