— Да, ясно. Разбрах.
Бебето усещаше движението. Един Бял куб го държеше в топлите си придатъци. Другият Бял куб седеше наблизо в някакъв пурпурен овал. Овалът се движеше във въздуха над огромна ярка равнина с пирамиди, шестостени, стълбове и многоцветни кубове.
Единият Бял куб изсвири нещо. Другият му отговори със свирене. Белият куб, който го държеше, се размърда. Бебето гледаше двата Бели куба и света, носещ се покрай тях от другата страна на пътуващия мехур.
Стана му сънено. Затвори очи, настани пирамиденото си телце в скута на Белия куб и започна да издава тихички звуци…
— Заспа — каза Поли Хорн.
Дойде лятото. Питър Хорн имаше много работа в експортно-импортната си фирма, но вечер винаги си бе у дома. Поли се държеше през деня, но ако се заседяваше вечер сама с детето, прекаляваше с пушенето, а веднъж я бе заварил припаднала на кушетката с празна бутилка коняк до нея. Оттогава през нощта сам се грижеше за детето. Когато плачеше, то издаваше странни свистящи звуци, като плача на някакво изгубило се в джунглата животинче. Децата не плачеха така.
Питър Хорн сложи звукоизолация на детската.
— За да не чува жена ви как бебето плаче ли? — попита работникът.
— Да — отвърна Питър Хорн. — За да не чува.
Рядко канеха гости. Бояха се някой да не се натъкне на Пай — малката сладка пирамидка, скъпият Пай.
— Какъв е този шум? — попита веднъж един от гостите и забрави за коктейла си. — Прилича ми на птичка. Питър, не си ми казвал, че имаш птичарник.
— О, да — отвърна Хорн, докато затваряше вратата на детската. — Пийни още. Хайде, наздраве на всички.
Сякаш си имаха куче или котка в къщата. Поне така го възприемаше Поли. Питър Хорн я наблюдаваше как говори на малкия Пай и как го милва. Пай това, Пай онова, но винаги с нещо като резерва, а понякога се оглеждаше и се опипваше, стискаше ръце, изглеждаше объркана и уплашена, сякаш очакваше да пристигне някой.
— Може да казва тате — съобщи тя на съпруга си през септември. — Да, наистина може. Хайде, Пай. Кажи „тате“.
И вдигна топлата синя пирамидка.
— Уиили — подсвирна тя.
— Още веднъж — каза Поли.
— Уиили — свирна пирамидката.
— За Бога, спри! — каза Пит Хорн. Взе детето от нея и го остави в детската, където то продължаваше да повтаря отново и отново същото име, същото име, същото име. Хорн излезе и си сипа едно. Поли се смееше тихо.
— Не е ли страхотно? — рече тя. — Дори гласът му е в четвъртото измерение. Няма ли да е мило, когато се научи да говори хубаво? Ще му дадем да научи монолога на Хамлет и той ще го каже, но ще прозвучи като нещо на Джеймс Джойс! Не сме ли късметлии? Сипи ми едно.
— Пи достатъчно — каза той.
— Е, благодаря ти, сама ще се обслужа — отвърна тя и си наля.
Мина октомври, а след него и ноември. Пай вече се учеше да говори. Свиреше и пискаше, а когато бе гладен, звънеше като звънче. Доктор Уолкот мина да го види.
— Когато е яркосин — каза той, — това означава, че е здрав. Ако цветът избледнее, значи на детето му има нещо. Запомнете го.
— О, да, ще го запомня, разбира се — отвърна Поли. — Синьо като яйце на дрозд за здраве, убито като кобалт за болест.
— Млада госпожо — рече Уолкот. — По-добре вземете две от тези хапчета и елате утре при мен да си побеседваме. Не ми харесва как говорите. Покажете ми езика си. Ахъмм. Пиете ли? Вижте си пръстите. Спрете цигарите наполовина. До утре.
— Не ми помагате особено — каза Поли. — Вече мина почти година.
— Скъпа госпожо Хорн, не искам постоянно да ви държа в напрежение. Щом машините бъдат готови, веднага ще ви уведомим. Работим непрекъснато. Скоро ще проведем експеримент. А сега глътнете хапчетата и си затворете хубавата уста. — Той погали Пай под „брадичката“. — Хубаво здраво бебе, слава Богу!
Бебето забелязваше всички действия на двата приятни Бели куба, които бяха с него през цялото време, когато не спеше. От време на време идваше да го види и един сив куб. Но най-много се грижеха за него и го обичаха именно двата Бели куба. Бебето погледна по-топлия, по-заоблен и по-мек Бял куб и доволно зачурулика. Белият куб го нахрани. Бебето бе доволно. Растеше. Всичко бе познато и хубаво.
Дойде новата 1989 година.