Хорн мислеше бързо, но спокойно. Какво ли ще бъде, когато с Поли и Пай се приберем у дома и ни дойдат гости? Как ли ще изглежда всичко?
Изведнъж разбра как ще бъде и мисълта го изпълни с огромно благоговение и чувство за вяра и сигурност. Щяха да си живеят в същата бяла къща на същия спокоен зелен хълм, с висока ограда, държаща настрана любопитните. И доктор Уолкот ще минава да ги види, ще паркира бръмбара си на двора, ще изкачва стъпалата и на прага ще го посреща високият строен Бял паралелепипед със сухо мартини в змиевидната си ръка.
А във фотьойла в другия край на стаята ще седи Белият овал, ще чете Ницше и ще пуши лула. Пай ще тича нагоре-надолу. Ще започнат да си бъбрят, ще дойдат още приятели, Белият овал и Белият паралелепипед ще се смеят, ще разказват вицове и ще предлагат малки сандвичи и питиета. И ще бъде чудесна вечер, изпълнена с разговори и смях.
Точно така ще бъде.
Щрак.
Бръмченето спря.
Похлупакът се вдигна.
Всичко бе свършило.
Бяха в друго измерение.
Чу вика на Поли. Беше много светло. Спусна се от масата и спря, примигна. Поли тичаше. Наведе се и вдигна нещо от пода.
Синът на Питър Хорн. Живо розовобузесто синеоко момче в ръцете й, гледаше объркано и ревеше с цяло гърло.
Пирамидалната форма бе изчезнала. Поли плачеше от щастие.
Като трепереше и се мъчеше да се усмихне, Питър Хорн пресече стаята, прегърна Поли и детето едновременно и заплака заедно с тях.
— Е… — рече Уолкот и отстъпи назад.
Дълго не помръдна. Гледаше как Белият овал и стройният Бял паралелепипед държат Синята пирамидка в отсрещния край на помещението. Влезе някакъв асистент.
— Ш-ш-ш — опря пръст на устните си докторът. — Сигурно искат да останат насаме известно време. Елате.
Хвана асистента за лакътя и двамата тръгнаха на пръсти към изхода. Белият паралелепипед и Белият овал дори не се обърнаха, когато вратата се затвори.