— И така — започна тя, — да видим първата буква…
Срамота, че не се бе сетила по-рано, досега Тими би могъл да се научи да чете. Въпреки неутолимата му жажда за книжки с картинки и филмчета, той за първи път показваше интерес към печатните символи, които съпътстваха илюстрациите. Може би отново Джери бе разпалил любопитството му? Мис Фелоус реши следващия път да го попита дали вече се учи да чете. Във всеки случай обаче тя поначало бе отхвърлила мисълта, че някой ден Тими може да започне да чете.
„Расови предразсъдъци“ — осъзна тя. Дори сега, след като бе живяла толкова дълго с него и бе видяла как умът му се развива, разцъфтява и се обогатява, продължаваше да си въобразява, че не е съвсем човек или поне, че е прекалено примитивен, прекалено изостанал, за да се справи с такова изтънчено умение като четенето. И дори докато му показваше буквите, сочеше ги на своя лист, произнасяше ги и го учеше да ги изписва с неумелата си ръчичка, не вярваше сериозно, че някой ден Тими ще се възползва от това.
Не вярваше до мига, когато й прочете книжка.
Случи се седмици по-късно. Седеше в скута й с една книжка с приказка, разгръщаше я и разглеждаше картинките. Поне така смяташе тя.
И изведнъж прокара пръстче по печатния ред и със затруднение, но високо и решително, прочете:
— Кучето… подгони… котката.
Мис Фелоус бе поуморена и в първия миг не му обърна особено внимание.
— Какво каза, Тими?
— Котката… се покатери… на… дървото.
— Преди малко каза друго.
— Преди казах: „Кучето подгони котката“. Тук така пише.
— Какво, какво? — сега вече мис Фелоус окончателно се окопити. Погледна тъничката книжка в ръцете на момченцето.
Надписът от лявата страна гласеше: „Кучето подгони котката.“
А от дясната: „Котката се покатери на дървото.“
Тими гледаше напечатания текст. Той четеше!
В изумлението си мис Фелоус се изправи така рязко, че детето се изтърколи на пода. Изглежда, реши, че това е някаква нова игра и весело я погледна, но тя бързо го изправи.
— Откога можеш да четеш?
Той сви рамене:
— Отдавна.
— Не, наистина?
— Не знам. Гледам буквите и чувам думите, нали ти така ми каза.
— Я прочети оттук? — мис Фелоус сграбчи напосоки книжка от купа и я отвори по средата. Той я взе и я разгледа. Смръщи се от напрежение. Надвесеното му чело изпъкна още повече. Той изплези езиче и облиза устните си.
Бавно и мъчително произнесе:
— После влакът ИЗ… С… СВ…
— Изсвири — довърши тя вместо него. — Можеш да четеш, Тими! Наистина можеш да четеш!
Замаяна от вълнение, тя го грабна на ръце и затанцува с него из стаята, а той недоумяващо впери в нея огромните си очи.
— Можеш да четеш! Можеш да четеш! Човекоподобно маймунче ли? Пещерно момче? Низша форма на човешкия род? „Котката се покатери на дървото!“ „Влакът изсвири.“ Кое е шимпанзето, способно да прочете тези думи? Коя горила? Влакът изсвири. О, Тими, Тими…
— Мис Фелоус? — Тими изглеждаше изплашен от лудешкото въртене.
Тя се усмихна и го пусна на пода.
Трябваше да съобщи на някого за новото му постижение. Държеше ключа към щастието на Тими в ръцете си. Филмчетата може би щяха да го развличат още известно време, ала когато пораснеше, щеше да получи достъп до богатата книжна съкровищница. След като не биваше да напуска СТАСИС-сферата и да излиза във външния свят, светът щеше да дойде при него. Целият свят между кориците на книгите. Трябваше да го образоват, да го научат на всичко, което е способен да възприеме. Дължаха му поне това.
— Стой тук и чети — каза му тя. — Ей сега ще се върна. Трябва да говоря с доктор Хоскинс.
Тя тръгна по тесните мостчета и лъкатушещи коридори, които водеха към канцелариите.
Секретарката я изгледа изненадано, когато се втурна в чакалнята пред кабинета на Хоскинс.
— Тук ли е доктор Хоскинс?
— Мис Фелоус, доктор Хоскинс не ви очаква.
— Знам, но се налага да говоря с него.
— Някакъв проблем ли има?
Мис Фелоус поклати глава.
— Имам новини, страхотни новини. Моля ви, само му кажете, че съм тук.
Секретарката включи интерфона.
— Доктор Хоскинс, мис Фелоус е тук. Няма уговорена среща…
Интересно, откога имам нужда от…
Последва неловко мълчание.
Мис Фелоус се подвоуми дали да не направи сцена, за да я допуснат при доктора. С каквото и да се занимаваше там вътре, едва ли беше по-важно от това, което идваше да му съобщи.
От уредбата се чу гласът на Хоскинс:
— Поканете я да влезе.
Вратата се плъзна встрани. Хоскинс се изправи зад бюрото с табелката „к.ф.н. Джералд А. Хоскинс“ и я поздрави.