— Но вие не можете. Тими… Тими…
— Моля ви, мис Фелоус, не се разстройвайте!
— Тими е единственият неандерталец на света, а вие искате да го върнете в миналото?
— Както казах, получихме всичко. Трябва да продължаваме нататък.
— Не.
— Мис Фелоус, моля ви. Моля ви. Знам колко дълбоко сте привързана към Тими… Никой не ви обвинява. Той е страхотно хлапе, а вие дълго време не се отделяхте от него денонощно. Но, мис Фелоус, вие сте професионалистка. Знаете, че децата, за които се грижите, непрекъснато идват и си отиват и вие не можете да ги задържите до себе си завинаги. Това не е ново за вас. Освен това Тими ще остане още известно време, вероятно няколко месеца. Докато тръгне, бихме могли да му намерим учител, наистина ще направим всичко възможно.
Тя не сваляше очи от него.
— Искате ли нещо за пиене, мис Фелоус?
— Не — прошепна тя. — Нищо не искам.
Трепереше. Стана и със залитане, сякаш в страшен кошмар, се отправи към изхода. Зачака да се отвори вратата. Прекоси чакалнята като замаяна.
Ще го връщат обратно.
Ще го връщат обратно.
Да не бяха полудели? Освен на външен вид Тими не беше вече неандерталец, а нежно и добро малко момченце, което обичаше зеления си гащеризон, филмчетата и книжки с картинки; момченце, което разказва приказки от „Хиляда и една нощ“ и разтребва стаята си в края на деня; момченце, което се храни с нож и вилица и може да чете.
А те искаха да го изпратят обратно в Каменната ера и да го оставят да се оправя самичък в някаква забравена от Бога пустош.
Бе пряко силите й да повярва. Та той нямаше никакъв шанс да оцелее в родния си свят. Вече бе негоден за него. Бе забравил уменията, нужни на неандерталците и на тяхно място бе придобил много нови, които въобще нямаше да са му полезни сред студовете на плейстоцена.
Той ще загине.
Не.
Тими — обеща си мис Фелоус с цялото ожесточение, на което бе способна, — ти няма да умреш! Няма!
Вече разбра защо Манхайм й даде телефонния си номер. Тогава не й стана ясно, но той явно мислеше в перспектива. С Тими щеше да се случи нещо опасно. За разлика от нея той го бе предугадил. Мис Фелоус не бе допускала тази възможност. До момента, когато Хоскинс й разкри суровата действителност, тя съзнателно бе пренебрегвала и най-очебийните улики, които сочеха именно това. Въпреки всички факти, въпреки всички разумни основания бе заживяла с убеждението, че Тими ще прекара останалата част от живота си в двадесет и първи век.
Манхайм обаче знаеше, че това няма да стане и през цялото време бе чакал да му се обади.
— Искам да говоря с вас веднага — каза му тя.
— В СТАСИС ли?
— Не, някъде другаде. Без значение. В града. Вие кажете.
Бе дъждовен следобед в средата на седмицата. Мис Фелоус пристигна в малкия ресторант близо до реката. Манхайм бе казал, че там никой няма да ги безпокои. Вече я чакаше. Изглеждаше ужасно заговорнически, дори до известна степен скандално да обядва с личност, създала немалко неприятности на шефа й. И на всичко отгоре с мъж; мъж, когото едва познаваше, млад и привлекателен. Не беше в стила й да върши подобни неща. Особено като си припомни отдавнашния сън. Манхайм тропа на вратата, тя отваря и той я грабва на ръце…
Това обаче не беше любовна среща. Сънят бе само сън, краткотрайна фантазия на спящото й подсъзнание. Манхайм ни най-малко не й харесваше. Срещаше се с него по работа. Въпрос на живот и смърт.
Въртеше менюто в ръце и се чудеше откъде да започне.
— Как е Тими? — попита той.
— Добре. Много добре. Няма да повярвате колко добре се развива.
— Расте и укрепва?
— От ден на ден. Вече може да чете.
— Сериозно! — в очите на Манхайм заиграха весели пламъчета.
Има много хубава усмивка — помисли мис Фелоус. — Как може Хоскинс да го счита за такова чудовище?
— Страхотен напредък. Хващам се на бас, че антрополозите доста са се постреснали.
Тя кимна. Разгръщаше менюто, като че не знаеше за какво служи.
Отвън дъждът се усили. Почти ожесточено затрополи по прозореца на малкия ресторант. Нямаше други посетители освен тях.
— Много харесвам пилето в сос с червено вино — каза той. — Правят хубава лазаня. Или предпочитате телешко?
— Няма значение, мистър Манхайм. Ще поръчам като вас.
Той я изгледа странно:
— Моля ви, наричайте ме Брус. Да вземем ли бутилка вино?
— Вино? Съжалявам, не пия вино, но ако вие искате, поръчайте…
Продължаваше да я гледа.
Гласът му надмогна барабанно-дъждовния ритъм:
— Какъв е проблемът, Едит?
Едит?
За момент онемя.
Хайде, Едит. Стегни се! Ще реши, че си някоя пелтечеща идиотка!
— Ще връщат Тими обратно.
— Обратно? Имате предвид обратно във времето?