Выбрать главу

Ник смигна свойски на дегизираната с огненочервена перука и огромен кръст Мария.

Естествено, бяха закъснели.

— Интересно — констатира той, — как можа толкова дълго да обличаш тая къса пола.

— Перуката ме забави — сконфузено отговори тя.

Ник я огледа — ако я преместеше от главата на задника си, при всички положения щеше да прикрие повече площ. И сигурно щеше да й го каже, ако същината на представлението не започна: на подиума от малка вратичка отзад излезе, съпроводена от оживени ръкопляскания, госпожа Кондева. Той бързо извади видеокамерата от калъфа и започна да снима.

— Добре дошли, скъпи приятели!

Как няма да са скъпи — пуснаха по десет лева в гушката й… Бяла, хубава гушка. Устните пълнички и сигурно пухкави. Голи рамене и тънки като лиани ръце. О, и гърдите ги бива!… Не са като Мариините, но разнообразието стимулира мъжа… Красивото разнообразие… Ник се отплесна в захарасони мечти и пропусна увода.

— Снимаш ли? — сръга го Мария. — Май ти хареса, а?

— Ами — измънка той.

— Абе виждам аз… Зачерви гребена.

Кондева обяви, че пристъпва към демонстрацията и попита кой иска да попита нещо Поли, нейния извънземен приятел. Естествено, надигна се гора от ръце.

Ник веднага включи камерата.

Стана дълъг слаб мъж с адамова ябълка, която сигурно би влязла в книгата за рекордите на Гинес.

— Има ли живот на Луната? — изписука той с пилешки глас, съвсем недостоен за ръстта му.

Секунда след това на масата се изтупа двапъти. След още две секунди вратовръзката на дългуча — червена и тънка като връвчица, — се надигна като жива, откачи се от врата му и плясна на масата като изплюта от катапулт.

Залата проследи кражбата и успя само да изохка.

— Поли я хареса — обясни засияла Кондева.

Ник се изхили на ужаса на дългия и сепнат внезапно, предупреди Мария:

— Хвани си полата.

— Защо?

— Да не я отмъкне, глупачке.

— Ник — измяука тя. — Страх ме е.

— От какво?

— От извънземните.

— Глупости — сряза я той. — Това е чиста проба шарлатанщина.

Междувременно стана изрусена дама в напреднала възраст, облечена в шикозна рокля и поне кило злато по врата и ушите си.

— Знаете ли, въпросът ми е малко интимен — без притеснение започна тя.

— Тогава не го казвайте, госпожо — чаровно рече Кондева. — Поли умее да чете чуждите мисли и ще ви отговори, без да задавате въпроса пред всички.

И туп-туп. Госпожата се люшна назад.

— Боже! — изписка тя. — Значи той ми изневерява?

Залата захихика злорадо.

— Ник…

— Какво?

— Нали ти казах… Страх ме е.

— Вземи камерата — рече озадачен Ник. — Снимай само Кондева. Аз ще мръдна малко напред.

Застана на пътеката до първия ред така, че да може да наблюдава добре какво става горе на подиума.

— Как е пристигнал Поли на Земята? — попита през това време един пъпчивко, който сигурно четеше едновременно Айнщайн и Братя Грим, а вечер сънуваше Снежанка гола и без джуджетата.

— Поли ми е разказвал, че тяхната цивилизация се придвижва в Космоса чрез телепортиране — обясни с дежурната ослепителна усмивка Кондева.

И веднага — туп-туп.

— От кръстта нагоре не трепна — промърмори Ник.

Той приклекна до крайния стол, за да може да наблюдава движенията под масата. Покривката бе къса и от позицията си той я виждаше идеално от бедрата надолу. Впрочем, освен наблюдението, идеални бяха и краката й — дълги, тънки и като че ли струговани. Ник се поглади по брадата — захаросаните мечти прераснаха в ясно осъзнато намерение.

— Човечеството изкуствен продукт ли е?

Ама че въпросче… Той не можеше да се обърне, за да види питащия, но си го представи като някое пале с голяма глава и бакембарди до гушата.

Туп-туп. Ама че гламава работа… Значи човек не е произлязъл от маймуната! Ник се почуства ощетен и сигурно би изнесъл една лекция на тоя балон Поли, ако очите му можеха да се отлепят от бедрата на Кондева… Не, не помръднаха.

Той се изправи, подпря гръб на стената и се амисли, захапал устни. Ама че история…

— Ник… — надигна се на пръсти към ухото му Мария. — Хайде да си вървим. Страх ме е.

— От какво, по дяволите!

— Не знам.

— Засне ли всичко досега?

— Всичко.

Такааа… Значи масата. Първо трябва да се прегледа тя. После подиума. Ако и там няма — пода. А, и полилея над нея… Извънземни… Дивотии за такива кокошки като Мария.

— Добре — кимна Ник. — Тръгваме.

6

— Ник, страх ме е.

— От какво? — ядоса се той.