— Ами ако онова затупа по нас?
— Глупости! — изсъска Ник. — Ей сега ще разберем какво тупка. Помогни де…
Ник дръпна масата, която бе огледал милиметър по милиметър и не бе открил нищо. Подхвана подиума, надигна го със страшно усилие и изхърка:
— Бързо!
— Какво?
— Мушни един стол отдолу!
Мария изтича назад.
— Уф! — отдъхна Ник. Стисна и отпусна няколко пъти дланите си и клекна. — Ей сега ще видиш…
И се пъхна отдолу. Мария потропваше отстрани и очакваше с нетърпение да види. След около десет минути пъшкане, ругаене и пълзене Ник излезе, угаси нощното фенерче и обяви унило:
— И тук няма нищо.
— Разправям ти аз — с разтреперан глас започна тя. — Има тук нещо лошо, а ти инсталация, шарлатанщина…
— Не се отказвам от думите си — раздразни се той.
— Да семахаме, Ник. Ето, наближава дванайсет…
— Е, и?
— Дванайсет е часа на призраците.
— Глупости!
— Глупости ли? Ей сега ще изтупа…
И Мария замръзна напрегната. Ник също се ослуша, после тръсна глава и рече неестествено бодро:
— Остава полилеят. Хайде да пуснем подиума.
После сложи пак масата върху него. Качи се и се опита да стигне полилея, но не успя — трябваха му още двайсетина сантиметра. Поиска от Мария стол, сложи го на масата и се качи на него. Светна фенерчето и заоглежда стъкларията.
— Ник! — извика Мария.
Той се стресна, извърна се рязко и загуби равновесие. Първо падна стола. Ник увисна за миг на полилея и се сгромоляса с невъобразим шум върху нея. Тя изпищя. Той изпсува. После почти минута мълчаха, неподвижни като цепеници.
— Какво? — изръмжа Ник.
— Исках да ти кажа, че е точно дванайсет часа — изплака тя.
— Глупачка! И какво от това?
— Ами призраците тръгват…
Ник ядосан тресна остатъците от полилея в пода.
— Хайде да огледаме мокета.
— Не знам какво търсим.
Какво, какво… Пълзи в тоя край и пипай. Ако усетиш нещо кораво, меко или дупка, обади ми се.
Мария подсмръкна виновно и завъртя седалищните си части към него. Ник започна от другия край, но вниманието му вече бе раздвоено — очите му бягаха все към добре осветените от луната и уличните лампи бели, с щамповани по тях ягодки Мариини бикини.
В един момент тя изпищя и той се хвърли лъвски към нея.
— Какво стана? Призрак ли?
— Не.
— Мишка?
— Не. Убодох се на стъкло.
Той я прегърна, тя се сви като малко дете на гърдите му.
— Има ли кръв? Я да го цункам.
Целуна я, но не по пръстчето, а зад ухото. Мария изскимтя предизвикателно. Ръцете му мигом потънаха някъде под кръстта й. Мария не остана назад.
— Ник! — извика тя след малко.
— Какво? — измърка той.
— Намерих го!
— Кое?
— Дето го търсехме.
— Тъй ли?
— Ами напипах нещо кораво!…
Ник я катурна назад.
…Събуди се и стреснато погледна към прозореца — оттам похотливо, почервеняло от завист гледаше слънцето. Ник се извърна — Мария лежеше до него както я е майка родила. Скочи като опарен, раздруса я трескаво и изсъска:
— Хайде!… Бързо!…
7
Ник седна в леглото, разкърши врата си и погледна назад — там, свита на кълбо, гола и апетитна, спеше Мария. Близо минута се бори с желанието да се върне при нея. Накрая чувството за недобре свършена работа победи и той мина в приемната. Включи видеото и телевизора и се разположи удобно на дивана.
Появи се оня дългуч с голямата адамова ябълка. Зададе тъпия си въпрос. Камерата вече беше върху Кондева. Ех, че пухкави устни… сигурно се целува хубаво… И темпераментът й навярно… Ето, застина за секунда, две и се чу това туп-туп. Полтъргайст… Извънземно… И защо го е нарекла Поли? Дали е мъжко? И да не би да я чука? Боже!… Затова няма постоянен любовник… Навсякъде — той попита тук-таме — твърдяха, че не са я виждали по-дълго с мъж… Ама че история…
Хм… Ето — пак застина. И туп-туп…
Ник поклати озадачен глава,спря видеото. Облече се, сложи кафе в кафеварката и пак се върна в приемната. Пусна касетата отначало и засече времето от вдървяването на Кондева до топуркането. Три секунди. Превъртя на втория въпрос и пак засече времето. Три секунди. При следващите въпроси — също.
Той усети, че е на прага на голямо откритие и изключи видеото, за да се съсредоточи. Прескочи пак до кухнята — кафето нямаше никакво намерение да завира. Пусна радиото понеже беше почти дванайсет — време за новините. Нагласи го на местното радио. Близо минута някакъв или някаква тормози една цигулка, после казаха точно време и потече. Там война, този посетил онзи, друг преплувал Ламанша, трети… Местните новини бяха по-дълги. И по-скучни… Криминалната хроника бе направо тъпа: един заклан след пиянско сбиване, оран павилион… Хоп!… Ето и това, което очакваше: „Снощи неизвестни лица са проникнали през педварително подготвен прозорец на тоалетната в залата на госпожа Василка Кондева и като са обърнали всичко с краката нагоре и откъснали полилея, избягали. Госпожа Кондева даде иявление пред журналисти, че има на ум нещо и че ще увудоми затова полицията. От своя страна полицейският шеф Колимечков обяви, че разполага и с улики — бели дамски бикини с ягодки по тях…“