— Гащи сложи ли си? — изсъска той.
Тя махна с ръка.
— Сложи си гащи!
Мария му се изплези и отвори вратата.
Влезе нисък, пухкав мъж с остатъци от червеникава коса по главата. Той огледа неспокоен стаята, цъфтящата в розовия минижуп Мария, опънатите боси крака на Ник и попита с несигурен глас:
— Детективска кантора „Алф“?
Ник посочи висящата кукла на телевизионния герой над главата си и се ухили:
— Няма проблеми!
После забеляза босите си крака, усмивката бавно започна да се топи и той ги запридърпва към края на плота. Когато те потънаха отдолу, очите на гостта постепенно се заразширяваха, сякаш бяха свързани с реостат.
Мария махаше зачервена зад гърба му.
Ник се обърка и вместо да скрие револвера, вдигна го.
Дребният мъж направи крачка назад и главата му се заклещи между гърдите на Мария. Той се стресна, извика и с извръщането си я хвана през таза. Сега очите пък на секретарката започнаха да се забелват.
— Скрий револвера! — успя да извика тя.
Ник най-после загря, отвори бързо чекмеджето, пусна оръжието вътре и плесна радостно с ръце:
— Няма го вече!
Е, разделиха се. Тя седна зад своето бюро, а оня се настани на дивана. Извади носна кърпа, която сигурно използуваше и за чаршаф и избърса запотеното си лице.
— Боже мой… боже мой… — рече тихо и стрелна скришом Мария.
„Дали е разбрал, че е без гащи?“ — помисли Ник и поклати глава заканително.
— Той си е такъв… — заоправдава го с пластмасова усмивка секретарката. — Като няма работа, все търка револвера.
Ник се изкашля авторитетно и рече с инструкторски глас:
— Оръжието трябва да се поддържа. — И тъй като човекът продължаваше да мълчи, той го подсети: — А вие?
— Нещастие, господине. Естествено, нещастие…
Едва сега Ник забеляза, че под очите му имаше тъмни мастилени сенки, а лицето му бе с оня характерен и тъй трудно описуем цвят на смъртноболните.
— Лошо ли ви е? — съчуствено попита Мария.
— Да — призна той. — Но не можете да ми помогнете.
— И все пак?
— Да,да… — разбърза се дребосъкът. — Като казах това, имах предвид лекарска помощ… А иначе много разчитам на вас.
— Казвам се Николай Шишманов.
— Благодаря… Сигурно сте от стар род, господин Шишманов.
— Да… Прадядо ми живя сто и четири години.
— Внушително — поклати глава дребният. — Дано и вие да ги доживеете.
— Защо не? — поклати глава Ник. — Пия по-малко от него. За другото съм му по петите.
Мария притвори очи и нервно зачука по бюрото. Той се стресна и пак попита:
— И все пак?…
— Казвам се Пит Колеф и бях най-близкият човек на Тед Тен.
— Тед Тен ли? — понадигна се Ник от стола. — Тенисистът?
— Радвам се, че славата на моя приятел е достигнала и до вас, господине.
— Слушай, вярно ли е, че за последните десет години е изчукал три хиляди момичета?
Господин Колеф сви недоволен вежди, но отговори сравнително вежливо:
— Никога не ги е броил, но жени край него имаше повече от достатъчно.
Ник свирна впечатлен и загледа събеседника си с по-голямо уважение.
— Впрочем, точно жените бяха една от причините Тед да напусне за известно време светските салони и да дойде в България.
— Хм… България ли казахте?
— Все това ти говоря:чети вестниците! — подхвърли Мария. — Ама ти видеото, та видеото…
Господин Колеф я изчака вежливо да млъкне и обясни:
— Вестниците не са писали. Никой освен мен не знаеше, че Тед Тен е в България.
— Видя ли? — озъби се Ник. — Защо да ги чета като не са забелязали идването на Тед Тен?
— Дойдохме инкогнито. Тед искаше да си почине. Месец преди това аз прескочих до тук, за да купя на мое име една къща в Рила.
— На Боровец? Там…
— Не, господине. По-навътре. Вдън горите. Искахме да бъдем далеч от хората и успяхме. Единственият ни съсед отстоеше от нас на четиредесет минути път. Нямаше телефон, радио, телевизия, до нас не достигаха вестници. Идилия. Тед започна да се съвзема и на четвъртия ден попита дали не съм се сетил да взема ракети за тенис. При положение, че му се повръщаше при вида им!
— Чист въздух — промърмори Ник.
— И риболов, господине — натърти Пит Колеф. — Ходеше редовно на риболов. Аз затова и избрах тая къща — наблизо имаше две езера с кристално чиста вода. Плюс пъстърва по кило парчето!
Ник закима с глава, но Мария скептично сви устни.
— Но нещата вървяха добре до четвъртия ден. На петия той откри третото езеро. На шестия каза, че му се мярнала жена…
— Жена ли? — изненада се Ник.
— Жена.