— Ааа! — изрева Ник и се втурна почервенял към спалнята.
Мария спеше блажено като невинен агнец. Той връхлетя като тайфун, издуха чаршафа от нея и я раздруса грубо.
— Къде ти са гащите?
Тя отвори стресната очи, но щом видя, че е Ник, само стисна превантивно краката си.
— Че знам ли…
И се прозина.
— Забравила си ги в Кондева!
Мария лениво затвори уста, вдигна безразлично рамене и рече:
— Не вярвам да ги облече… Няма да й станат. Задникът й е като трикрилен гардероб.
— Глупачка! — притвори очи вбесен Ник. — Вече са в полицията!
— На тях пък за какво са им?
Сигурно щеше да я хване за гушата — поне това обещаваха очите му и хлопащите като развалени белезници ръце. Но телефонът звънна съвсем навреме.
— Да! Детективско бюро „Алф“! Не! Има проблеми!… Аз съм!
Послуша малко и попита със стаен гняв:
— Абе ти кой си?
Оттатък се объркаха като Анибаловите слонове в Алпите.
— А, ти ли си бе, Пиратски…
— Идва полицията — проплака той.
Ник изсумтя.
— Питаха ме къде съм бил снощи?
— Не помниш ли? — изръмжа Ник. — Какъв е проблемът?
— Не мога да има кажа — продължи хленча Пиратски.
— Гърлто ли те боли?
— Не. Ще компрометирам една жена.
— Е, те това не го смятат за компрометиране, а за реклама.
— Как! — измяука дебеланкото. — Тя е омъжена.
— Втасахме я — въздъхна Ник. — И какво искаш от мен?
— Побързай!…
8
Сега пък звънна звънецът на външната врата. Ник затвори телефона и се потътри натам.
— Бързай… — промърмори той. — Да бързам… Къде?
Тоя или тия отвън не бяха от търпеливите, още по-малко от възпитаните — зазвъняха на пожар.
— Ама че нахални добичета — изсумтя Ник и превъртя ключа, обладан от пенсионерски мерак за скандал.
На площадката пред вратата стояха трима полицаи — лейтенантът Василев, Дебелият Стоянов и един друг с пъпчиво лице и прилични на чайници уши.
— Яа! — зяпна Ник. — Много отдавна не съм виждал толкова мозък на едно място.
— Хайде, хайде — изръмжа Василев. — Стига си ръсил хумор. Тук ли е мацето?
— Мацето? — почеса се по врата той. — Защо ви е?
— Шефе — не издържа пъпчивият, — тоя много пита.
— Вътре ли е?
— Вътре — отговори Ник, загледан замислено в непознатия полицай.
— Бикините й тук ли са?
— Тя не носи биини.
— А какво — ватени гащи ли? — ухили се лейтенантът злорадо. — Абе ти няма ли да ни поканиш да влезем?
Избутаха го навътре, а пъпчивият направо се юрна към спалнята. Ник го хвана за ръката, но Василев предупреди студено:
— Остави го.
Дебелият Стоянов му правеше отчаяни физиономии изотзад. Оня набра кураж, блъсна Ник и влезе.
Близо няколко минути се чуваха охкания, писъци, закани, срути се масичката с кремовете, издрънча огледало или стъкло… Най-накрая пъпчивият изведе Мария с извити ръце в приемната. Ник стрелна полицая мрачно и рече само:
— Много се натискаш в нея, мой човек.
Оня я блъсна напред, тя политна, но се задържа и не падна.
— Не детективско бюро, а бардак, шефе!
Мария напразно се опитваше да скрие с ръце това, което избиваше през бялата прозрачна нощница.
— Защо не? — вдигна рамене. — Щом полицията се е превърнала в говедовъдна ферма.
Полицаят, почервенял от борбата с ъс секретарката, позеленя за единица време и скочи към Ник, но Дебелия подложи туловището си и го възпря.
— Изведи я — кимна към него Василев.
— В колата ли да чакаме?
— Води я направо в участъка. Ние ще се позабавим — рече той с втренчени в Ник очи.
— Да се облече!
— Няма време — ухили се лейтенантът.
Дебелия смигна на Ник и нарочно прекара Мария край бюрото, на което се гърчеше пеньоарът й. Като видя, че го взе и се наметна, Ник се успокои.
— Защо си ходил у Кондева?
— Аз? Не си спомням.
— Пускай картите, глупако! — ядоса се Василев. — Ето заповедта за арестта ти.
— Арест ли? — почеса се по врата Ник.
Пое листта, огледа го придирчиво, изчете го от край до край и му го върна със сияйна усмивка:
— Но тя не е от прокурора.
— Началникът има право да те задържи със своя заповед административно пет денонощия за дребно хулиганство или аморално поведение.