Выбрать главу

— А, това ли те тормози!

— Дай разбойника! — изгледа го с побелели очи Ник.

— Но какво ще ти помогне Караразбойников? — направи отчаян опит да го спаси Коцето.

— И аз не знам — призна той. — Но ми се ще да го чуя.

— Но той няма да иска!

— Хайде, бе!… Досега четох за полтъргайстта в библиотеката.

— Боже мой, теб те търсят из цялата страна!

— Де у полицията мозък да ме търси в библиотеката… После гледах видео. Общо почти шест часа. И имам нещо на ум… Трябва да го видя.

— Защо, по дяволите!

— Според книжките има три варианта. Първият е, че това е форма на живот, съществуваща паралелно с нашата цивилизация. Телата им са изградени от елементарни частици.

— Биополе, така ли? — поглади се по брадата Коцето.

— Много си чат — завистливо промърмори Ник. — Е, да си представим, че някои от тях са малко по-умни от мисирки. Или дори колкото Колимечков.

— Ще чукат — съгласи се Коцето. — Дори и пищови могат да препашат.

— Дано не го направят… Вторият вариант е това да са същества — извънземни или нашички, — които черпят енергия от някои хора.

— Вампири, а?

— Може и така да се каже.

— Интересно… А третият вариант? — въодушеви се Коцето.

— Целият този цирк да се дължи на мощни психотронични способности на жената. Нейното подсъзнание ги освобождава и реализира.

— Браво, Ник — смая се Коцето. — Много си умен.

— Вятър — призна Ник след кратка борба вътре в себе си. — Друг го е казал. Един наш умник — Кубрат Томов. Та искам да поговоря с тоя хаймана тук.

— Недей, Ник. Хайде да поговорим двамата.

Но той се изправи решително и направи крачка напред. Коцето героично барикадира вратата с тялото си. Ник изсумтя:

— Абе стига си ми се пречкал.

— Недей.

Той го блъсна доста безцеремонно и нахълта в голямата стая, набъкана със стъклария и електроника. Зад огромен микроскоп се бе привел оня кльощак, Караразбойников. При отварянето на вратата той се извърна недоволен.

— Здрасти, приятел! — поздрави засиял Ник.

За нула време позеленя и ако не замята колби и епруветки, това се дължеше главно на факта, че не можеше да разбере кой е по виновен — Ник или Коцето.

— Слушай — безцеремонно рече Ник. — Щом ми пръскаш парите, мога да видя с какво се занимаваш, нали? Може на кафе да ги жулиш, знам ли… Ето, седиш…

Караразбойников го изгледа убийствено, но първата вълна на гняв бе поотминала и той успя да протегне ръка с покана за сядане.

— Мисля.

— Е, то божа работа — усъмни се Ник.

Бесът отново облада Караразбойников — пък и той не представляваше кой знае каква кота.

— Слушам ви — рече поне с една количка пясък между зъбите.

— Нещичко да ми изпееш за полтъргайстта?

Великият учен сви устни презрително.

— Дреболии.

— За мен не са — накокошини се Ник.

— Слушай — намеси ме миролюбиво Коцето. — Ако разплете една история, може да спечели сто хиляди.

— Тъй ли? — промърмори дребният.

Сумата го впечатли точно толкова, колкото ако бяха му връчили кило перли или кесийка теменужени бонбони.

— Толкова ни трябват за цеха — подсети го Коцето.

Ник погледна единия, после другия. Устата му пресъхна. Успя да изхърка:

— Не ги давам!

— Ще ги даде — отегчено махна с ръка Коцето.

— Помощ!… Ограбват ме! — изрева отчаяно Ник.

— Слушам ви — седна срещу него укротен Караразбойников.

Ник рухна съкрушен на стола и започна с глас на прелъстена вдовица:

— Не съм умник като теб, но от време на време ми налитат някои мисли…

10

Ник вървеше като бесен из стаята и единственото, което го възпираше, беше прозорецът — току надничаше през него. Майка му стара, няма ги!… Къде се мотат? Какво толкова се туткат? Два часа минаха вече от началото на представлението на Кондева. Да се е заиграла с въпросите?… Глупости. Тя цепи секундата на две…

— Ето ги! — извика Ник и се втурна към вратата.

Изтича по алеята в дворчето. Коцето се измъкна от скапаната си кола сияещ и побърза да го осведоми:

— Победа!

Ник подскочи възрадван и още малко да чукне глава в слънцето. С приземяването се сети за нещо и хвана Караразбойников за мръсните ревери на якето, някога, може би в дните на цар Ивайло и хан Ногай, оцветено в синьо.

— Ще делим ли? — изрева в лицето му.

Дребният го изгледа хладно, мълчаливо и гнусливо се освободи от ръцете му, изчетка се с пръсти и попита с достойнство:

— Какво?

— Какво ли?… Нобеловата награда!

— Абе ти да си превъртял от чакане?

— Благодарение на мен ти имаш обяснение и практически доказателства за явлението полтъргайст!

Караразбойников се усмихна криво: