Холът бе разхвърлян и поне седмица неметен. На телевизора, освен вазата с изсъхнали карамфили, имаше към половин пръст прах. На масичката десетина мухи раздразнено спореха колко са смачканите фасове в препълнения пепелник.
Долу-горе същото бе и в кухнята — само мухите бяха със стотина повече.
Пердетата в спалнята бяха дръпнати, а леглата неоправени. Нощната лампа на Коцето светеше и в светлината й като огромно лале цъфтеше разтворена и обърната с кориците нагоре книга.
Оставаха му още три врати. Едната бе отворена. Стари дрехи… буркани… вехтории… Килер. Ник я затвори и бутна другата. Любимото заведение на Караразбойников — тоалетната. Явно бе дошъл в един от промеждутъците, в които той не я използваше. Ник решително сложи ръка на бравата на вратата в дъното.
Огромна стая — дълга и с висок таван. Сигурно е била пристроявана допълнително към къщата. Няколко компютъра мълчаха с угаснали екрани. Останалото бе безкрайни рафтове с колби, клетки с бели мишки и врящи стъклени инсталации с циркулиращи в тях разноцветни течности.
Нямаше никой.
Ник прекоси с досада цялото помещение и спря пред бюро от метални тръби и стъклопласт. Отгоре му бяха разхвърляни листи, тетрадки, книги и дебела почти колкото трабант библия. Той я взе и си представи Караразбойников заврян в нея. Не му приличаше… Ник се изхили злорадо и посегна. Измежду кориците й стърчеше лист машинописна хартия. Разтвори я — говореше се за Рождеството Христово. Белият лист бе изпълнен с изчисления, а най-отдолу се цъклеше, опасано няколко пъти с дебели кръгове, числото 15,03. После тире и „Юдея!!!“
Ник се повърна и едва не се изплю от яд в някоя от стъклариите на Караразбойников. Седна раздвоен в хола, запали цигара и разгони кълбото мухи по масата.
Колко пъти бе казвал на Коцето, че трябва да му пришият на това изсушено черво Караразбойников един пазач. Че бе улав, беше. Но че бе изобретател, беше. Ник вече три месеца караше колата си с чешмяна вода и неговите капки. А вече два месеца получаваше и по пет хиляди долара от печалбата на водостанцията. Да-а… Хората скъсани обувки крадат, че една такава златна кокошка като него… Ама Коцето — формулата била в банков сейф, дори Караразбойников не можел да я запомни.
Ха сега го търси… Дали Коцето има право на достъп до сейфа? Остава да няма… Сбогом, мечти.
Той изсумтя обезпокоенн. Сети се и хвана телефона. Янко, ченгето на хотела, бе на постта си.
— Помниш ли, че преди осем месеца те черпих една гроздова?
— Знаеш, че в училище не обичах историята — изръмжа Янко.
— Имаш шанс да изпиеш още една на моя сметка — обеща Ник.
— Ненавиждам фантастиката.
— Е, добре — въздъхна примирен Ник. — Обади се на Данчо от бара да запише едно питие в сметката ми.
Чу се нещо средно между излайване и трошене на кокоши кокали. После Янко докладва кратко:
— Наздраве.
— Ей! А работата?
— Слушам.
— Коцето да е идвал нататък? — запита с надежда Ник.
— Не.
— Придружен от един смотаняк…
— Казах не.
— Хм… — млясна Ник. — Араби някакви да се мотат там?
— Има пет-шест парчета.
— Сигурен ли си?
Малко му светна пред очите.
— И още как — преглътна Янко нещо — ракията ли, чашата ли, божа работа. — Заели са четири етажа.
— Да не са с харемите?
— Ами… Събраха куцо и кьораво от нашите гвардейки.
— Блазе им — преглътна Ник. — Значи Коцето не е минавал към хотела?
— Казах ти вече.
Затвори телефона и се почеса по главата раздвоен. Половината му същество го дърпаше към кантората и Мария, половината настояваше да почака.
Нямаше сияйни спомени от срещите си с араби. Като „червена барета“ бе освобождавал заложници от палестински терористи и някъде по гърба му още личаха белезите от два куршума. Няколко години след това бе разтървавал трима студенти от Либия и при студено време още го щракаха кокалчетата на ръката, изранени тогава до кръв от коравите им глави.
Не вярваше тия да са с по-меки. Доларите бронират здраво. Араби… Майка му стара!
Ник излезе на двора, походи напред-назад по алеята, колкото да залъже втората си половина, че прави нещо в неин интерес, сложи белег на вратата и решително се измъкна на улицата. Тя бе пуста и напечена като Сахара. Почти, защото някаква синя бракма на петдесетина метра надолу разваляше пейзажа. Но това, което привлече вниманието му, бе друго — църквата отсреща. Тя бе стара, с жълти като разядени зъби камъни и с червеникави, печени сигурно по времето на Александър Македонски керемиди. Вратата й бе отворена и Ник, вземайки предвид материала, с който боравеше, прецени,че Коцето и Караразбойников са достатъчно гламави да прескочат и там.