Почти тъмно. Мирис на история. И мравки по гърба. Ник почака очите му да посвикнат със сумрака и направи още няколко крачки вътре. В дъното клечеше с прибрани до брадата си длани дребно попче и мрънкаше нещо несвързано. Когато стъпките отекнаха зад гърба му, то скочи стреснато.
— Здрасти, приятел — кимна му Ник.
— Бог да те благослови, човече божи.
— Какво правиш? — тупна го той по гърба доста силно и свойски.
— Моля се за опрощение.
Ник се завъртя, огледа иконите, спря по-дълго пред централната икона на Света Богородица и изхъмка скептично:
— Абе молиш се… Тая не била грозна.
Отчето хлъцна и закова втрещен поглед в устата му.
— Нали те виждам — целият си мерак. А където няма мерак, избили са младежки пъпки. Големи мераклии сте всички чернокапци…
— Господине!
— Айде, не се докачай!
И пак го тупна. Но ударът вместо по гърба, попадна във врата и след два празни хода на ченето си, попчето успя да попита жално:
— Но вие… за какво дойдохте, господине?
Ник се почеса по врата затруднен.
— Как за какво?… А, да побеседваме.
— Относно какво? — не повярва отчето и озадачено го измери с очи.
— Ами за християнството.
Бръчките по челото му се изгладиха.
— О, това е богоугодно! Вие отсреща ли живеете?
Ник се изкашля, но призна:
— Понякога.
— И друг идва от тази къща да беседваме.
Ник повдигна вежди:
— Кой?
— Един такъв нищ… Беден човек.
— И кльощав?
— Слаб е — радостно закима попът. — Сигурно много пости.
Ник се ухили злорадо.
— Той ли? Голям чревоугодник е, отче, но червото му е право и каквото хапне — в кенефа.
Свещеникът набърчи чело и подхвърли:
— Изразявате се доста грубо, господине.
— Затова търся Бога, отче. Загрубяла е душата ми. Хм… И какво си приказвахте с приятеля ми? За жени ли?
Попчето почервеня като хлапак, хванат на буркана със сладкото.
— Боже мой, какви жени! Той не харесваше някои неща в християнството и мечтаеше да ги оправи.
— Да ги оправи ли? — промърмори Ник. — Не го виждам като писач на жития и трактати.
— Какви жития! Какви трактати! Той искаше да подмени Христос!
Ник зяпна като риба на сухо.
— По същия начин реагирах и аз, господине.
— И защо, по дяволите?
— За Бога, не споменавайте рогатите — прекръсти се бързо свещеникът.
— Няма — обеща Ник.
— Заради отношението на християнството към науката. Той казваше, че ако човечеството се е занимавало сериозно с наука през десетте века Средновековие, сега да е овладяло близките галактики.
— И как смяташе да извърши това богоугодно дело?
— Как богоугодно!
— Добре де… — махна нервно с ръка Ник. — Как?
— И аз го питах това, но той само се подсмихваше.
Ник направи две обиколки около попа и попита:
— Мяркал ли се е днес?
— Не, господине. Откак оня висна пред къщата, не.
Ник застина, вдървено обърна лице към него и попита само с устни:
— Какво?
Попчето гордо приближи до прозореца и заби пръст в стъклото.
— Виждаш ли го? Оня в синия фиат.
— Е? — почеса се по брадата Ник.
— От вчера следобяд виси тук.
— Ами виси си. Може някое маце да следи.
— А, не! Очите му изтекоха да зяпа вашата къща. Сутринта наднича и през оградата.
— Тъй ли?
— Тъй… А на вашия приятел му казах, че не може да се подмени Сина Божий. Той е неповторим. И сега ми иде на ума, господине:колко двойници на различни исторически личности има! Лъжеивайло, Лъжепетър… Но нито един Лъжехристос!
Ник завърши решително с чешенето на брадата си, махна с ръка и тръгна към изхода, явно най-малко настроен за теологични спорове…
3
Пое бавно и лениво към колата. Шофьорът, жилав и мургав, бе почти увиснал от кръстта навън и махаше небрежно с длан под носа си, за да се разхлади. Мина толкова близо до него, че лакътят му се отърка в рамото на оня. Направи още крачка, спря, извърна се рязко и свойски попита:
— Разпалил си се, а? Да не си ял люта чушка?
— А? — хлъцна той.
Десният юмрук на Ник описа къса дъга и се стовари в лицето му. Мургавият плясна като скъсан жартиер на двете предни седалки.
Ник се огледа, махна към църквата, откъдето попчето сто процента наглеждаше прилежно енерията си. Избута оня на другата седалка и се настани на неговото място.