Взе още една бира от хладилника и се върна обратно в спалнята. Седна в креслото и се загледа втренчено в гърба на убития, където вече усилено бръмчаха рояк мухи. Тежко се протегна към телефона.
— Мария?
— Кой очакваше да е? — враждебно попита тя.
— Трябваш ми.
Мария изглежда се стресна от гласа му, защото помълча и рече кротко:
— Къде си?
— У Коцето. Бързай.
— Веднага, Ник.
Той върна слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Е, добре. Кой беше убил Коцето? И то с лък… може и с арбалет. Специалистите по тия оръжия се брояха на пръсти. Ще трябва да провери… И защо? Къде беше Караразбойников? И има ли връзка между отсъствието на единия и убийството на другия? И още как, майка му стара! Какво му трябваше на тоя хлапак да се захваща с тип като Караразбойников… Двайсет милиарда. А той не, та не! Половината свят е готов да ти пререже гърлото за двайсет лева, па камо ли за двайсет милиарда долара…. Стрела. Боже мой! Коце, Коце…
Ник подсмръкна. Отпи отново от бирата.
Тежко им — ще ги намери. И до шейховете ще стигне. Но първо ще натика лъка в задника на убиеца. И ще пие бира и ще го гледа как умира. Тежко му.
Да… да. Трябва да намери Караразбойников. Той е ключът в цялата история.
Вратата се отвори, сякаш къщата бе атакувана от група на червените барети.
— Ник!
Той се извърна и тихо рече:
— Тук съм.
Мария застана в очертанията на вратата разрошена, хубава и задъхана.
— Случило ли се е нещо?
И видя проснатия на пода мъж. Извика късо и сложи ръце на устата си. Лицето й побеля.
Ник стана и й посочи креслото.
— Седни тук. Ето ти пистолета. Ще те заключа отвън. Стреляй по всеки, който се опита да влезе. После звъни до полицията — аз ще бъда там.
На прага спря.
— Страх ли те е?
— Защо? — погледна го тя с разширени очи.
— Знам ли… Сама с… — Той не посмя да каже труп и додаде: — С Коцето.
— Не. Не ме е страх.
Но трепереше…
5
Пътят му към полицейската картотека обаче се оказа осеян с трудности.
Първата, естествено, беше Дора. Тя веднага залепна като гербова марка с почти всичките си кокали по него и замяука:
— О, Ник… мили…
— Чакай… слушай…
— Все бягаш… Не мога да те видя…
— Работа, скъпа, работа… — уморено се опита да я отстрани той. — Аз съм зает човек.
— А за оная кучка…
— Кучка ли?
— И то разпасана!
— Дора…
— Защитаваш ли я? — наежи се тя.
— Не мислиш ли, че някой може да влезе?
— Правим ли нещо лошо?
— Абе знам ли как ще се изтълкува…
Сякаш повика дявола — вратата се отвори и отвън нахлу онова отвратително ченге Василев. Ама така го стори, че двойката едва не нарасна на тройка.
— Какво става, по дяволите! — изсъска той, без да отдръпне залепналите си при сблъсъка за задника на Дора ръце.
— Знам ли — опита се да вдигне рамене Ник.
— Как не знаеш, бе!
— Долу лапите! — предупреди сурово Дора.
— Абе ти защо си тук?
— Ползвам картотеката — озъби му се Ник.
— Казах: долу лапите!
Василев неохотно отпусна ръце. Дора се отдръпна от Ник.
— Само чукаш мацките ни.
— Плащам си… — започна Ник.
Дора отвори широко очи. Василев се плесна по челото.
— Тук да не е бардак, бе!
— Плащам си за картотеката — поясни той. — Всяка година при това. Имам право да я ползвам.
— Абе ти какво се месиш в чужди работи? — ядоса се Дора.
— Аз? — зяпна полицаят.
— Не можете се разбра — въздъхна Ник. — Аз ще видя тук нещо…
И влезе в залата с компютрите.
Арбалетчиците бяха трима — Робин Худ, Кинг-Конг и Вазата. Първите двама бяха в затвора, навън беше само последният. Ник въздъхна облекчено и изкара данните му на принтера.
В предната стая телефонът звънеше на пожар, но ония двамата така ровеха в биографиите си и животинския свят на планетата, че не го чуваха.
— Хей — опита се да ги отклони Ник. — Може да е някой шеф.
— Вятър — успокои го Дора. — оная кучка е. Трети път звъни.
— Коя?
— Мария.
И продължи да търси подходящо сравнение за Василев. Ник вдигна телефона.
— Най-после — изплака Мария.
— Какво има?
— Ник, той е тук!
— Кой? — стегна се той.
— Оня, приятелят на Коцето.
— Караразбойников? — ахна Ник. — Скоро ли се върна?
— Беше в килера.
Гласът й трепереше като паяжина на вятър.
— Отиде до тоалетната и си влезе в лабораторията.
— Ами добре. Защо се тревожиш?
Тя замълча.
— Ти нали ми каза, че в къщата няма никой.
— Казах ти.
— А този бил в килера.
Ник се почеса с досада по врата.
— Чакай… Той не влезе ли през вратата?