Никой. Нямаше никой.
Той спря леко задъхан пред вратата на килера и клекна. Там, в кървавата пътека, се виждаха следите от нейните токчета.
И преди да съобрази, че може да са от преди, когато я караше да пипа и тя, Ник се хвърли напред.
Блъсна се тежко в стената.
Натисна с пръсти. Удари с юмрук.
Засили се пак чак от вратата.
Стената бе здрава и твърда. Много твърда.
— Марииияя!…
Епилог
Колимечков се кикоти като разгонена кобила.
— Тоя път няма да мине, Марлоу, няма! Скитник из вековете, а?… Много е, много!
В съда прокурорът и двама от съдебните заседатели се контузиха от смях. Те си взеха болнични и лежаха в къщи, а той първо изкара три месеца в психиатрията, после девет месеца в затвора. Имаше един труп и двама изчезнали и някой трябваше да опере пешкира. В случая — той. За укриване на факти и отклоняване на следствието.
След една година и седем дни Ник отново влезе в дворчето със сенчеста лозница. В градинките растяха повече плевели и бодли, отколкото цветя. Асмата явно не беше рязана, защото бе гъста и настръхнала като таралеж. Плочките бяха мръсни, край ъглите на къщата вятърът сигурно още от зимата бе складирал пожълтели вестници, пласмасови кофички от кисело мляко, кафяви листа.
Вратата зееше отворена, прозорецът вдясно бе счупен, а мрежата за насекоми раздрана.
Стаите бяха празни и мръсни. В ъглите спортуваха паяци, в хола притича мишка.
„Никой не иска да наема тая къща“ — оплакваше се собственикът.
Ник спря замислен в спалнята. Стори му се, че кръвта на Коцето още червенее по мокета. Клекна и прокара длан по мръсния под. „Боже мой… сякаш не е било.“
Въздъхна тежко.
И килерът си бе същия — тесен, с грапави стени и кафеникав балатум. Ник шумно преглътна и плахо посегна към стената отсреща.
Нищо — беше си така хладна и корава, както и стените на затвора, където излежа присъдата. Натискът му омекна и ръката му бавно се изхлузи надолу. „Сякаш нищо не е било… Сякаш нищо…“ — въртеше се тая мисъл в главата му като досадна муха.
Излезе на двора жълт и унил.
Слънцето, голямо и златно-червено, изпичаше методично голата улица. Клоните на дърветата висяха като изплезени кучешки езици. Две жени в черно се появиха на ъгъла и се насочиха към църквата.
Ник се размърда, лицето му се отпусна.
Малко след като двете жени влязоха, отвътре се изсипаха наведнъж десетина човека.
Той изсумтя и тръгна натам — бизнесът на попчето май бе потръгнал. Спомни си го — слабичък, обринат в пъпки.
Слабичък — вятър! Беше загладил косъма, бузките му висяха, чак косата му лъщеше мазна.
— Отче, да не си спечелил от тотото? — мрачно му се ухили Ник.
— О, помня те, помня те! Ти беше оня, неверникът.
— Върви ти, а?
— Господ се смили над светата наша черква.
— Златен дъжд? Или някое бабе си е изтървало тук пенсията?
— Ами! Чудеса, човече. След деянията на Лукаваго, дойде чудото Божие…
Двайсетина човека клечаха със свещи пред централната икона. Ник приближи.
— Виждаш ли?
Е, какво — Богородица. Какво чудо…
Устата му започна да пресъхва. Той я затвори и конвулсивно захапа въздуха.
Картината бе напукана. Какво напукана — боята направо се ронеше. Обаче… Обаче отдолу избиваше друг портрет на Божията майка — по-хубав, с по-ярки бои.
— Не — изхърка Ник и се хвана за гърлото, вперил поглед нагоре.
Оттам го гледаха очите на Мария. И носът бе неин. Веждите, косите… И ако я нямаше тая плащеница, и тялото щеше да бъде познатото.
— Мария… Мария…
— Тя е, Божията майка… Истинската… — мърмореше отчето край мишницата му.
Погледът му се плъзна надясно и долу, към ръцете на Мария, в които беше детето й, невръстният Божи син.
— Не! — извика той истерично. — Нее!…
И хукна към изхода…