Колимечков въздъхна.
— Добре, отиди при Георгиев от отдел „Убийства“.
— Благодаря, шефе.
Пет минути по-късно Ник бе син от ярост най-вече заради благодарността. Георгиев бе заминал предния ден за София. Шефът си бе отишъл, а следователят Пешо Петров, който работеше по случая, искаше лично разпореждане от него.
— Слушай — не издържа Ник. — Колко искаш?
А онова ренде Колимечков:Марлоу, та Марлоу! Той може и да е на километър от Чандлъровия детектив, ама полицаите на Балканите са толкова далече от американските, че почти се сливат с мафията!
Оня беше като машинка.
— В Средновековието най-тежкият данък бил десятъкът.
— А на теб пет стотака ти стигат…
— Толкова млад и толкова съобразителен — изхили му се Пешо.
Ник бързо пресметна и кимна:
— При едно условие — заедно с ключовете за къщата.
Следователят му смигна и посочи с глава свободния стол до бюрото си.
Така… Експертите по вратата: обикновена, несекретна брава, заключена отвътре… без следи от шперц и насилие… превъртяна два пъти… Прозорците: отворени, масивна метална решетка… никакви следи от насилие… изключено човек да премине през нея… Таен изход: изследвани стените, пода, тавана… за такъв няма данни… Камината:може да излезе човек оттам… Саждите са от зимата… По пода има — найвероятно от вятъра или въздушното течение… По стените няма следи от крака, ръце… Не е минавал човек или животно… Медиците: труп на мъж… поне осем часа от смъртта… Удушаване със счупване на врата… Убиецът е човек с исполинска сила… Следи от полов акт… с жена…
— Опа! — извика Ник. — Виж тук какво пише! С жена!
— И най-добрите експерти грешат. Ти виждал ли си го? Як като бик — каква ще е тази жена, дето ще му извие врата!
— Че Пит Колеф да не би да е способен?
— Абе тия леваци, като ги хване ревността… Какви случаи съм имал… Но чети, чети нататък.
Тъй… намерени два руси дълги косъма… Последен полов акт в София с две момичета едновременно… Бива си го тоя… Трябва да опитам с две… сигурно е гот… Издирват се за сравнение на космите… Относно следи около къщата, стените и покрива — няма такива… Такаа…
А ето и господин Пит Колеф… Българско име Петър Василев Колев… Напуснал България в края на хиляда деветстотин осемдесет и девета. Германия, после Канада… установява се в Сан Франциско, приема американско гражданство… В мотивите посочва, че е преследван в родината си по морални причини… ограничения на свободата му… Хваща комунистически функционер за гърлото… Стоп!
— Стигна ли до това? — ухили се Пешо Петров. — Бостънският удушвач, а? Нали имаше един такъв в америка?
— И затова ще му окачите убийството на Тен?
— Няма кой друг — вдигна рамене той. — Цял свят шуми. А посмей да се забавиш с откриването на убиеца!
— Боже мой! — хвана се за главата Ник.
Чака още един час и пак се намъкна при Колимечков. Този път той бе кисел като развалена консервирана краставица и когато Ник отвори уста да му изреве, вдигна отегчено ръка:
— Слушай, намери ми такова женище, което да е достатъчно засукано, че да възбуди мерака на такъв тип като Тен, достатъчно силна, че да му извие врата, достатъчно тънка и ловка, че да се измъкне през комина, без да обере саждите и аз ще пусна тоя риж педераст!…
— Добре — рече неочаквано кротко за своя нрав Ник. — Разбрах.
4
Ник се върна в кантората. Мария я нямаше — сигурно бе излязла по магазините. Прерови гардероба и най-после намери това, което търсеше — избелял туристически комплект. Натъпка го в черен сак с надпис „Адидас“. Прибави няколко кутии цигари, чифт туристически обувки и револвера с кутия патрони. Написа бележка на Мария — къде отива, кога ще се върне и какво да прави, ако се забави. После запраши по стълбите навън, свирукайки си „Марша на частния детектив“, който все не му оставаше време да напише.
След два часа бе в Н. — малко, сиво градче с криви улици, което сигурно тайно мечтаеше за асфалт и шадравани в центъра си. Но засега полицейският участък и кметството — бели и внушителни — му стигаха.
Лейтенантът се оказа голяма симпатяга — или не бе виждал долари, или не знаеше за наградата в завещанието на Тен.
— Константинов, но мивикат Коцето.
Сини, кротки очи и алени бебешки устни. И коса, дълга и яка като грамофонни иглички.
— Рошльо си ти — усмихна му се Ник. — Я ми разкажи нещо за къщата на „Партизански поляни“.
— Построили са я хора от бившия общински комитет на БКП. Уж база за отдих и ски, но е било публична тайна, че се изпилзва за кьорсофри и системни нарушения на социалистическия морал. Затова и никой не се учудил кой знае колко, когато една сутрин намерили втория секретар на комитета удушен на една поляна.