— Имаме шанс. — Наведен напред, без да откъсва поглед от пътя, Хорхе увеличи скоростта. — Довери ми се!
„Това е единственото, което мога да направя — помисли си Ейнсли. — Сега всичко е в ръцете на Хорхе, моето време ще дойде после, може би! Във всеки случай, опитай се да се отпуснеш, мисли за нещо друго. Мисли за Дойл. Дали ще ме изненада с нещо? Дали най-после ще каже истината…“
Сензационният съдебен процес на Елрой Дойл изпълни заглавията на почти всички вестници в страната и по телевизията всекидневно се излъчваха репортажи. Пред залата на съда имаше демонстранти, чиито плакати искаха смъртно наказание. Журналистите се блъскаха за ограничените места в залата, отпуснати на медиите.
Решението на щатския прокурор да съди Дойл само за последното му престъпление — а именно, убийството на Кингсли и Нели Темпон, възрастна, заможна и уважавана чернокожа двойка, жестоко измъчвани и после убити в дома им в скъпия район на възвишенията над залива на Маями — предизвика обществена ярост.
Колкото до останалите десет убийства, които се смяташе, че е извършил Дойл, ако го екзекутираха само заради убийството на семейство Темпон, те завинаги щяха да останат неразкрити.
Спорното решение на щатската прокурорка Адел Монтесино, взето по съвет на старшите й прокурори, накара да надигнат глас семействата на другите жертви, които отчаяно искаха да видят възтържествуването на справедливостта в името на покойните си любими. Медиите отразиха негодуванието им и дадоха възможност името на Дойл публично да се свърже с предишните убийства. В такива случаи вестниците и телевизията рядко се вълнуваха от истината. Както се изрази един редактор, „Кога за последен път сте чували сериен убиец да даде някого на съд за клевета?“.
Така критиките растяха.
Бе известно, че шефът на полицията в Маями също е настоявал щатският прокурор да включи поне още едно двойно убийство в списъка на обвиненията срещу Дойл.
Но Адел Монтесино, ниска, набита, петдесет и четири годишна юристка, понякога наричана „питбула“, остана непреклонна. Тя караше третия си четиригодишен мандат, вече беше обявила намерението си да не се кандидатира за четвърти път и можеше да си позволи да упражни независимостта си.
Сержант Малкълм Ейнсли присъстваше на обсъждането на стратегията за процеса и чу госпожа Монтесино да казва:
— В случая „Темпон“ ще имаме желязно обвинение.
Тя отмяташе на пръсти важните моменти.
— Дойл беше арестуван на местопрестъплението, опръскан с кръвта на двете жертви и с парченца от кожата на мъртвия мъж под ноктите си. Имаме ножа с отпечатъците от пръстите на Дойл, идентифициран от патоанатома като оръжие на престъплението. Освен това разполагаме с достоверен свидетел, на който съдебните заседатели ще повярват. На света няма такива дванайсет души, които да оставят Дойл да се измъкне.
Свидетелят, за когото говореше, беше дванайсетгодишният внук на Темпон, Иван. Момчето било на гости при баба си и дядо си и бе единственият друг човек в къщата, когато Дойл нападнал възрастната двойка.
Малкият Иван се намирал в другата стая и с ням ужас гледал през полуотворената врата как убиецът реже баба му и дядо му парче по парче. Макар и уплашен, той знаел, че ще бъде убит, ако престъпникът го открие, и имал здравия разум и смелостта тихо да се промъкне до телефона, за да набере номера на полицията.
Макар че полицаите пристигнали прекалено късно, за да спасят Кингсли и Нели Темпон, те успели да заловят Елрой Дойл, който все още бил в дома на жертвите, целият опръскан с кръв. След като излекували Иван от шока, момчето с невероятна яснота и спокойствие описало нападението и Адел Монтесино разбрала, че ще говори убедително и от свидетелската катедра.
— Но ако повдигнем обвинение и за другите случаи — продължи щатската прокурорка, — в нито един от тях не разполагаме със същите силни, необорими доказателства. Да, има много улики. В състояние сме да докажем, че е можел да го направи, че е бил наблизо по времето, когато са се случили онези убийства, и че няма алиби. От първото серийно убийство разполагаме с отпечатък от длан, който почти сигурно е на Дойл, но нашите дактилографи ни предупреждават, че има само седем съвпадащи си точки, а не девет-десет, колкото са нужни за идентифицирането му. Освен това доктор Санчес твърди, че ножът тип „Боуи“, с който са убити семейство Темпон и който носи отпечатъците на Дойл, не е същият, с който са убити другите жертви. О, зная, че може да е имал няколко ножа и навярно е така, но полицията не успя да открие друг.
Можете да сте сигурни, че всеки адвокат ще се възползва от тези слабости. А ако защитата предизвика достатъчно съмнения в другите убийства, съдебните заседатели навярно ще започнат да се чудят дали нашият единствен сигурен случай — семейство Темпон — също не е съмнителен. Вижте, ще постигнем признание за вината му за Темпон и това ще прати Дойл на електрическия стол. Можем да убием човека само веднъж. Права ли съм?