Последва мълчание и Уилърд Стелцър, видимо ядосан, стиснал клиента си за ръката, сериозно говореше нещо на ухото му. След това повече прекъсвания по време на избора на заседатели нямаше, но същото се повтори отново, когато започна същинският процес.
На свидетелската катедра стоеше доктор Сандра Санчес, патоанатом на окръг Дейд. Тя бе дала показания, че ножът тип „Боуи“, върху който вече бяха доказали, че има отпечатъци от пръстите на Елрой Дойл, е действителното оръжие, с което са убити Кингсли и Нели Темпон.
В този момент с изкривено от ярост лице Дойл се изправи от скамейката на обвиняемия и извика:
— Ти, шибана кучко, защо ги лъжеш? Всичко това са лъжи! Този нож не е мой. Даже не съм бил там.
Педант по отношение на адвокатите, но известен с това, че се отнася с цялата допустима търпимост към подсъдимите, сега съдия Оливадоти строго го предупреди:
— Господин Дойл, ако не запазите тишина, ще бъда принуден да взема крайни мерки, за да ви накарам да замълчите. Това предупреждение е сериозно.
На което Дойл отвърна:
— Майната ти, съдия. Уморих се да седя тук и да слушам всички тези глупости. Това не е съдебна зала. Вече сте го решили, тъй че екзекутирайте ме, по дяволите! Хайде да свършваме с това!
Почервенял от гняв, съдията се обърна към Уилърд Стелцър:
— Господин адвокат, заповядвам ви да накарате клиента си да се държи разумно. Това е последното ми предупреждение. Съдът се разпуска за петнайсет минути.
След почивката Дойл се въртеше на мястото си, но мълчеше, докато даваха показания още двама криминолози. После, когато пред катедрата се изправи Ейнсли и описа арестуването му на местопрестъплението в дома на семейство Темпон, Дойл избухна. Той скочи от мястото си, прелетя през залата и се хвърли към полицая, като му крещеше:
— Лъжливо ченге… не съм бил там… шибан разпопен свещеник. Господ те ненавижда!… Копеле, лъжец…
Докато Дойл го бъхтеше с юмруци, Ейнсли почти не се защищаваше, вдигнал само едната си ръка като щит, без да отвръща на ударите. След няколко секунди двама съдебни пристави и един служител от затвора се нахвърлиха върху Дойл. Те го обезвредиха, заключиха ръцете му с белезници зад гърба му и го повалиха с лице на пода.
Съдия Оливадоти за пореден път обяви почивка.
Когато заседанието се възобнови, Елрой Дойл беше със запушена уста и заключен с белезници за тежък стол. Съдията строго се обърна към него:
— Господин Дойл, никога преди и в който и да е съд не съм нареждал обвиняемият да бъде поставен в положението, в което сте сега, и ужасно съжалявам, че се наложи да го направя. Но отвратителното ви поведение и оскърбителният ви език не ми оставиха друг избор. Ако обаче адвокатът ви дойде утре при мен, преди да се възобнови съдебното заседание, с вашето тържествено обещание за добро поведение, колкото и дълго да продължи делото, аз ще си помисля дали да не наредя да свалят белезниците и да отпушат устата ви. Но ви предупреждавам, че ако нарушите обещанието си, няма да имате втора възможност — ще бъдете вързан до края на процеса.
На следващия ден Стелцър наистина даде обещание от името на клиента си и устата на Дойл бе отпушена, макар да остана заключен с белезници. Преди да бе изтекъл и час от началото на сутрешното заседание, Дойл скочи от стола си и изкрещя към съдията: „Върви да шибаш майка си, задник такъв!“, след което устата му отново бе запушена и остана така до края на делото.
И в двата случая, когато нареждаше да обуздаят Дойл, съдията предупреждаваше съдебните заседатели:
— Това, че заповядах да завържат обвиняемия, не трябва да повлияе на вашето решение. Интересуват ви единствено представените доказателства…
Ейнсли си спомняше как тогава си помисли, че не е възможно заседателите да пренебрегнат поведението на Дойл в съдебната зала. Но независимо дали това бе повлияло върху решението им или не, в края на шестдневния процес и след петчасово обсъждане съдебните заседатели се върнаха с единодушната присъда: „Виновен в предумишлено убийство“.
Неизбежно последва смъртна присъда. По-късно, макар да продължаваше да настоява, че е невинен, Дойл не пожела да сътрудничи за каквото и да е обжалване и упорито отказа на другите правото да обжалват от негова страна. Въпреки това преди законодателната машина да може да определи дата за екзекуцията, трябваше да се свърши много писмена работа. Досадният процес между осъждането и екзекуцията отне година и седем месеца.
Но сега денят неумолимо бе настъпил и заедно с него мъчителният въпрос: какво искаше да каже на Ейнсли Дойл в последните мигове от живота си?
Само да успееха да стигнат навреме…