Хорхе поклати глава.
— Ако пребивавах тук, със сигурност щях да се опитам да избягам.
Външната порта на щатския затвор и просторният паркинг зад нея бяха окъпани в светлина. Паркингът беше пълен с хора — необичайно по това време на деня, но общественият интерес към екзекуцията на Дойл бе привлякъл много репортери, които сега се мотаеха наоколо и се надяваха да научат поне нещичко за последните събития. Наблизо бяха паркирани и микробусите на няколко подвижни телевизионни станции.
Както обикновено, имаше малки групички демонстранти, които скандираха. Някои носеха значки срещу днешната екзекуция и смъртното наказание изобщо, други държаха запалени свещи.
Една група протестиращи носеше плакати: „ТВОИТЕ ДАНЪЦИ ОТИВАТ ЗА ТОВА САМОУБИЙСТВО“ и „СЛОЖЕТЕ КРАЙ НА ФИНАНСИРАНИТЕ ОТ ЩАТА САМОУБИЙСТВА“. Това бяха предимно млади адвокати и техни поддръжници, които възразяваха срещу правото на осъдени убийци като Елрой Дойл да се отказват от продължителния процес на обжалването.
След издаването на всяка смъртна присъда обжалването автоматично се гледаше от Върховния съд на Флорида, но ако се отхвърлеше, както ставаше в повечето случаи, понататъшното обжалване можеше да отнеме десет години, че и повече. Вместо това някои осъдени безропотно приемаха смъртното наказание. Губернаторът на щата благоразумно бе постановил, че ако осъденият приема присъдата, това е част от неговото право на избор, а не „самоубийство“. Колкото до протестиращите адвокати, губернаторът рязко беше отбелязал: „Те не се вълнуват толкова от това, че осъдените ще удължат живота си с още един ден в съда, а че самите те ще прекарат в съдебната зала един ден повече“.
Ейнсли се чудеше дали демонстрантите изобщо си спомнят за онези, които вече не можеха да изразят мнението си: жертвите на убиеца.
Ейнсли и Хорхе минаха покрай паркинга и приближиха към главната порта, двулентов вход, охраняван от униформени служители. Обикновено тук всички пристигащи спираха за проверка на документите. Сега обаче пазачите в специалните си униформи, със зелени панталони и бели ризи, само им махнаха да минават. В същия момент от една от кулите осветиха двете коли с прожектор, който ги проследи по пътя им до постройките на затвора. Ейнсли и Хорхе вдигнаха ръце, за да заслонят очите си.
По същия начин минаха през още два контролни пункта и след секунди приближиха до административната сграда. Ейнсли бе идвал в затвора няколко пъти, за да разпитва заподозрени затворници, а веднъж и за да арестува затворник по нови обвинения. Никога обаче не беше влизал така бързо.
Патрулната кола на магистралната полиция спря пред входа на сградата и Хорхе паркира до нея.
Когато излезе навън, Ейнсли видя, че към него се приближава висок, строен чернокож мъж в униформата на затворническата охрана и с отличителните знаци на лейтенант. Навярно към средата на четирийсетте, той имаше добре поддържани мустаци и носеше на проницателните си очи половинки очила. На бузата му се виждаше дълъг белег. Когато протегна ръка за поздрав, той енергично и самоуверено каза:
— Сержант Ейнсли, аз съм Хамбрик.
— Добро утро, лейтенант. Благодаря за съдействието.
— Няма проблеми, да влизаме. — С бърза крачка лейтенантът го поведе вътре по ярко осветения коридор — силно охраняван път, свързващ строго пазения външен район с ужасните килии вътре. Двамата бързо преминаха през отделни електронно управляеми стоманени врати, влязоха през дебела стоманена порта, водеща към широкия колкото четирилентов път главен коридор с килиите, и тичешком изминаха седемте отделения на затвора.
Хамбрик и Ейнсли спряха пред контролна зала от стомана и бронирано стъкло. Вътре се виждаха двама пазачи мъже и жена лейтенант. Тя се приближи към двамата отвън и плъзна метално чекмедже. Ейнсли остави вътре 9-милиметровия си автоматичен пистолет „Глок“, кутия с патрони и полицейската си карта. Чекмеджето се плъзна обратно вътре. Никой не попита дали не носи звукозаписни средства под сакото си. Реши да не проявява излишна самоинициатива.
— Да продължаваме — рече Хамбрик, но в същия момент откъм коридора отзад се появи група от двайсетина души, които препречиха пътя им. Новодошлите бяха добре облечени посетители и всички те изглеждаха внимателни и сериозни. Хамбрик хвърли поглед към Ейнсли и каза:
— Свидетели.
Ейнсли разбра, че групата се насочва към залата за екзекуции — „дванайсет уважавани граждани“, както се изискваше от закона, плюс други, които присъстваха с разрешението на директора на затвора, макар че броят на желаещите да гледат екзекуции винаги надхвърляше наличните места. Границата бе двайсет и четирима души. Свидетелите не трябваше да идват много отдалеч и се докарваха до затвора с автобус. Това беше знак, че нещата вървят по план.