На два и половина километра оттам младият полицай Томас Чебалос, с патрулна кола 164, обикаляше магистралата „Саут Дикси“, когато получи спешния сигнал на диспечера. Той веднага зави рязко надясно, гумите изсвириха, включиха се сигналната лампа и сирената и автомобилът се понесе към „Роял Колониъл“.
Няколко минути по-късно полицай Чебалос беше при пазача пред стая 805.
— Току-що разговарях с рецепцията — каза му Кобо, като погледна бележката в ръката си. — Стаята е наета на името на господин и госпожа Хоумър Фрост от Индиана. Госпожата се казва Бланш. — Той подаде на полицая бележката и картата за електронната ключалка на стаята.
Чебалос отключи и предпазливо влезе вътре. Първоначално се дръпна погнусен, но после се насили да отиде на местопрестъплението, защото по-късно трябваше да го опише.
Онова, което видя, бяха труповете на възрастни мъж и жена със запушени уста, завързани седнали един срещу друг, сякаш за да присъстват на смъртта на другия. По лицата на жертвите имаше следи от бой, а очите и лицето на мъжа бяха изгорени. Телата им бяха опасани в рани от нож. По радиото гърмеше хардрок.
Томас Чебалос бе видял достатъчно. Той се върна в коридора и се обади на диспечера по джобния си радиотелефон — номерът му автоматично щеше да се изпише на екрана в управлението. Гласът му трепереше.
— Трябва ми екип от „Убийства“ на първи канал.
Първи канал беше запазен за използване само от отдел „Убийства“. Детектив-сержант Малкълм Ейнсли, номер 1310, пътуваше към службата в полицейска кола без обозначителни знаци и вече бе разговарял с диспечера. Днес бяха дежурни Ейнсли и екипът му.
Диспечерът му предаде съобщението и сержантът превключи на първи канал.
— 1310 до 164. Докладвайте.
— Два трупа в хотел „Роял Колониъл“ — отвърна Чебалос. — Стая 805. Вероятно 31. — Той преглътна и прочисти гърлото си. — По-точно определено 31. Сериозно е, наистина е сериозно.
31 означаваше „убийство“ и Ейнсли му отговори:
— Добре, идвам. Охранявайте местопрестъплението. Не пускайте никой да влиза в стаята. Вие също.
Ейнсли зави по една двупосочна улица и силно настъпи газта. В същото време той се свърза с детектив Бърнърд Куин, член на екипа му, и му нареди да дойде в „Роял Колониъл“.
Останалите от екипа разследваха други случаи и засега не бяха на разположение. Последните няколко месеца изобилстваха от убийства и случаите се трупаха. Мрачната жътва продължаваше.
Ейнсли и Куин пристигнаха в хотела непосредствено един след друг и заедно се насочиха към вратите на асансьорите. С посивяваща коса и сбръчкано обветрено лице, Куин беше безупречно облечен в тъмносиньо спортно сако, сиви панталони и раирана вратовръзка. Англичанин по рождение, той бе ветеран в отдела и до пенсионирането му на шейсетгодишна възраст не оставаше много време.
Колегите му го обичаха и уважаваха отчасти защото никога не беше представлявал заплаха за нечии амбиции. Като детектив той си вършеше работата добре и не се стремеше към повишение. Просто не искаше да поема отговорност за други и не се яви на изпита за сержант, който спокойно можеше да издържи. Но Куин отлично ръководеше всяко едно разследване.
— Случаят е твой, Бърни — каза Ейнсли. — Аз обаче ще остана да ти помагам. Започвай.
Докато пресичаха просторното фоайе на хотела, сержантът видя до регистрационното гише две репортерки. Хората от медиите обикаляха из улиците, подслушваха полицейските радиовръзки и бързо стигаха на местопрестъплението. Познала детективите, една от двете жени избърза към асансьора, но вратата се затвори.
Докато се качваха, Куин въздъхна.
— Трябва да има по-добри начини да започнеш деня си.
— Съвсем скоро ще разбереш — отвърна Ейнсли. — Кой знае? Когато се пенсионираш, всичко това може да ти липсва.
Когато излязоха от кабината на осмия етаж, към тях се приближи пазачът Кобо.
— Имате ли някаква работа, господа… — Щом видя полицейските значки, които Ейнсли и Куин бяха закопчали на саката си, мъжът млъкна.
— За съжаление — отвърна Куин — наистина имаме работа тук.
— Извинявайте, момчета! Радвам се, че дойдохте. Спирам всеки, който няма…
— Продължавайте — каза му Ейнсли. — Останете тук. Ще се наложи да не пускате никого в коридора.
— Да, сър. — При цялото това вълнение Кобо изобщо не бе имал намерение да си тръгва.
Откъм вратата на стая 805 се приближи полицай Чебалос и почтително поздрави детективите от „Убийства“. Подобно на мнозина млади полицаи, той се надяваше някой ден да смени униформата с цивилните дрехи на детектив и нямаше да му навреди, ако направеше добро впечатление. Чебалос им даде бележката на пазача с имената на обитателите на стая 805 и им докладва, че освен Кобо и самият той, на местопрестъплението не е бил никой друг.