— Хей, виж това!
Ейнсли отиде при него. Нелепа и странна гледка — зад убитите, скрити от погледа, имаше четири мъртви котки.
Детективите огледаха неподвижните животни.
Накрая Ейнсли рече:
— Това е знак… Някакви идеи?
Куин поклати глава.
— Засега не. Ще помисля по въпроса.
През предстоящите седмици и месеци всички мозъци в отдела щяха да търсят вероятни причини за присъствието на мъртвите котки. Макар да бяха съставени многобройни необикновени теории, накрая се оказа, че нито една от тях не е достоверна. Едва много по-късно щяха да разберат, че само на няколко сантиметра от котките е имало друга много важна улика.
Сега Куин се наведе и разгледа по-отблизо жестоко обезобразените човешки части. След миг той се задави. Ейнсли погледна към него.
— Добре ли си?
— Веднага се връщам — успя да отвърна Куин и се насочи към външната врата.
В коридора пазачът Кобо посочи към отворената врата в дъното на коридора.
— Натам, шефе!
Секунди след това Куин повърна в тоалетната чиния закуската, която беше изял само преди час. След като изплакна устата, ръцете и лицето си, той се върна на местопрестъплението.
— Отдавна не съм виждал подобно нещо — мрачно рече той.
Ейнсли кимна. Всички служители от отдела имаха такива моменти. Но щеше да е непростимо, ако някой повърнеше на самото местопрестъпление и унищожеше важни улики.
Гласовете в коридора оповестиха пристигането на екипа за идентификация. Вътре влезе шефът му Хулио Верона, последван от Силвия Уолдън, специалист по идентификация първа степен. Ниският, набит и оплешивяващ Верона застана неподвижно и проницателните му тъмни очи методично огледаха обстановката. Госпожа Уолдън, по-млада от него, руса и висока, чиято специалност бяха отпечатъците от пръсти, носеше черна кутия, напомняща ваканционен куфар.
Докато двамата оглеждаха стаята, никой не разговаряше. Накрая Верона поклати глава и рече:
— Имам двама внуци. Тази сутрин закусвахме и гледахме по телевизията репортаж за двама тийнейджъри, които убили приятеля на майка си. Тъкмо бях казал на децата: „Светът, който ви оставяме, е станал адски гадно място“, когато ме повикаха по телефона. — Той посочи към обезобразените трупове. — И с всеки ден става все по-зле.
— Светът винаги си е бил жесток, Хулио — замислено отвърна Ейнсли. — Разликата сега е, че има много повече хора за убиване и много повече убийци. И с всеки ден новините се разпространяват все по-бързо.
Верона сви рамене.
— Така или иначе е потискащо.
Той започна да заснема мъртвата двойка, като правеше по три снимки от няколко вида — цялостен изглед, от средно разстояние и отблизо. След труповете щеше да фотографира други участъци от стая 805, коридора навън, стълбите, асансьорите и външността на сградата, включително входовете и изходите, които можеше да е използвал убиецът. Такива кадри често разкриваха незабелязани улики.
Освен това Верона щеше да направи подробна скица на местопрестъплението, която по-късно щеше да прехвърли в специален компютър.
Силвия Уолдън също търсеше невидими отпечатъци, първо върху вътрешната и външната повърхност на вратата, където бе най-вероятно да открият следи от убиеца. На влизане престъпниците често бяха нервни или невнимателни — ако изобщо взимаха мерки да заличат отпечатъците си, те обикновено го правеха по-късно.
Уолдън посипваше дървените повърхности с черен графитен прах, смесен с железни частици, и използваше магнитна четчица — прахът полепваше към влагата, мазнините, аминокиселините, солите и другите химически вещества, от които се състояха отпечатъците.
При по-гладките повърхности — стъкло или метал — се използваше немагнитен прах с различен цвят в съответствие с цвета на самата повърхност. В процеса на работата Уолдън сменяше праховете, знаейки, че отпечатъците варират в зависимост от строежа на кожата, температурата или мръсотията по ръцете.
Полицай Томас Чебалос се бе върнал в стаята и наблюдаваше работата на жената. Тя обърна глава и усмихнато му каза:
— Да откриеш добри отпечатъци е по-трудно, отколкото си мислят хората.
Чебалос се оживи. Беше забелязал Уолдън още в мига, в който бе пристигнала.
— По телевизията винаги изглежда лесно.
— Нима същото не се отнася за абсолютно всичко? В действителния живот — поясни тя — разликата е в повърхностите. Най-подходящи са гладките, като стъклото например, но само ако са чисти и сухи. Ако има прах, отпечатъците ще се размажат — и ще станат безполезни. Бравите на вратите са безнадеждни — те не са плоски и са прекалено малки за добри отпечатъци, пък и самото завъртане на бравата размазва всичко. — Уолдън погледна младия полицай, явно го беше харесала. — Знаеш ли, че отпечатъците зависят от това какво е ял човек?