До средата на юли предишната година таблото показваше седемдесет убийства, двайсет и пет от които оставаха неразкрити. До средата на юли през текущата година имаше деветдесет и шест убийства, а броят на неразкритите възлизаше на напълно незадоволителната цифра седемдесет и пет.
И двете възходящи тенденции сочеха увеличаване на убийствата, придружени от иначе обикновени обири, автомобилни кражби и ежедневни улични грабежи. Като че ли навсякъде престъпниците застрелваха жертвите си без очевидна причина.
Заради широката обществена загриженост от растящите цифри, шефът на отдела лейтенант Лио Нюболд няколко пъти беше викан в кабинета на майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“, което обхващаше отделите „Грабежи“ и „Убийства“.
По време на последната им среща майор Йейнс, здравеняк с гъста, къдрава коса и школуван сержантски глас, не си губи времето, когато секретарката му въведе Нюболд.
— Лейтенант, какво, по дяволите, правите вие и вашите хора? Или би трябвало да кажа какво не правите?
Обикновено майорът се обръщаше към Нюболд с малкото му име и го канеше да седне. Този път не направи нито едното, нито другото, а просто свирепо го гледаше от бюрото си. Нюболд подозираше, че и самият Йейнс е бил мъмрен от началството си и тъй като му бяха известни принципите на субординацията, не бързаше да отговори.
Кабинетът на майора се намираше на същия етаж като отдел „Убийства“ и големите му прозорци гледаха към окъпания в ярка слънчева светлина център на Маями. Бюрото беше от сив метал с бяла пластмасова повърхност, върху която в строг военен порядък лежаха купчини папки и моливи. Срещу него имаше заседателна маса с осем стола. Както в повечето полицейски кабинети, обстановката бе аскетична, леко разведрена от няколко снимки на внуците на Йейнс, поставени върху странична масичка.
— Положението ви е известно, майоре — отвърна Нюболд. — Претрупани сме. Всички детективи работят по повече от шестнайсет часа на ден и проверяват всяка улика, с която разполагаме. Момчетата са на ръба на пълното изтощение.
Йейнс раздразнително махна с ръка.
— О, за Бога! Сядай.
— Удълженото работно време и изтощението са част от тази работа и ти го знаеш — каза Йейнс, когато лейтенантът седна. — Така че колкото и много да работят хората ти, опитай се да ги притиснеш по-силно. И запомни следното: когато са уморени, хората са склонни да недоглеждат разни неща и тъкмо ние сме длъжни да направим така, че това да не се случва. Казвам ти, Нюболд, отдели специално внимание на всеки случай, и то веднага! Погрижи се да не остане нищо недовършено. Спри се на всяка подробност — и най-вече търси връзки между случаите. Ако след това разбера, че е било пропуснато нещо важно, обещавам ти, ще съжаляваш, че изобщо си ми споменал за умората на хората ти. Уморени били! За Бога!
Нюболд вътрешно въздъхна, но не отвърна нищо.
— Това е всичко, лейтенант — завърши Йейнс.
— Да, сър. — Нюболд се изправи, пъргаво се обърна и излезе с твърдото решение да постъпи точно така, както настояваше Маноло Йейнс.
По-малко от месец след този разговор, както Лио Нюболд щеше да се изрази по-късно, „целият дяволски покрив рухна“.
Събитията започнаха на 14 август в 11:12 ч., когато температурата в Маями стигна 36°С, а влажността — 85%. През този ден детектив сержант Пабло Грийн оглавяваше дежурния екип, когато в офиса на „Убийства“ се получи сигнал за убийство в квартал „Пайн теръс“ на булевард „Бискейн“ и Шейсет и девета улица.
Жертвите бяха съпрузи от латиноамерикански произход на шейсетина години на име Лазаро и Луиза Урбина. След като почукал и не получил отговор, един от съседите им надникнал през прозореца. Когато видял двете завързани фигури, той разбил вратата и няколко секунди по-късно се обадил в полицията.
Убитите съпрузи бяха в дневната на четиристайния си апартамент. И двете жертви бяха пребити, телата им бяха нарязани с нож и жестоко обезобразени. По пода около тях се бяха събрали локви кръв.
Сержант Грийн, ветеран в полицията на Маями с двайсетгодишна служба, висок, строен, с щръкнали мустаци, спешно затърси кого да прати.
Той стана и огледа офиса на „Убийства“, но единственото, което видя, беше, че бюрата на всички детективи са пусти. Помещението бе просторно, с шест редици малки метални бюра, поставени едно до друго и отделени с високи до рамото паравани. На всяко от тях имаше многолинейни телефони, по няколко огромни купчини папки, а тук-там и компютърни терминали. Всички детективи имаха свои бюра и повечето се опитваха да оставят в сивото еднообразие личното си присъствие със семейни снимки, рисунки или карикатури.