Ръби Боуи вдигна ръка. Нюболд рязко замълча и се намръщи.
— Каквото и да имаш да кажеш, не можеш ли да го направиш след като свърша, Ръби?
— Не, сър, не мисля — отвърна детектив Боуи. Гласът й беше нервен, но овладян. Жената държеше в ръка лист хартия.
— В такъв случай най-добре да е нещо важно. — Нюболд не скриваше раздразнението си.
— Казахте три двойни убийства, сър.
— И какво? Не мога да смятам ли?
— Не точно, сър. — Ръби вдигна листа в ръката си и погледна към другите. — На никого няма да му хареса, но най-добре ги направете четири.
— Четири ли! Какво искаш да кажеш?
Ейнсли тихо попита:
— Какво си открила, Ръби?
Тя му прати признателен поглед, после отвърна на Нюболд:
— Преди два дни, сър, проявихте безпокойство за големината на „купчината за утре“ и ми наредихте да поработя по въпроса.
Около масата се появиха усмивки при споменаването на „купчината за утре“.
— Да, така беше — съгласи се Нюболд. — Очевидно си открила нещо.
— Прочетох го едва тази сутрин, сър. Съобщение за издирване от Клиъруотър.
— Да го чуем.
Гласът на Ръби Боуи ясно разсече пълната тишина в залата:
— „Съобщение за издирване до всички полицейски управления в щата. На 12 март в града е извършено двойно убийство на възрастни хора — мъж и жена. Изключителна бруталност. Жертвите са завързани, със запушена уста. Многократно са рязани и свирепо бити по главата и трупа. Обезобразени са. Смята се, че е откраднат неизвестен брой пари. Отпечатъци от пръсти и други улики няма. Убиецът или убийците са оставили на местопрестъплението необичайни предмети. Ако са ви известни подобни случаи, моля, свържете се с детектив Н. Ейбро, полицейско управление в Клиъруотър, отдел «Убийства», с цялата налична информация.“
— Повторете датата, детектив — прекъсна надвисналата тишина майор Йейнс.
Боуи погледна листа.
— Убийството е извършено на 12 март, сър. Съобщението е с клеймо от 15 март.
Разнесе се всеобщ стон.
— Мили Боже! — възкликна Ханк Брюмастър. — Отпреди пет месеца!
Всички знаеха, че може да се случи — не би трябвало, но можеше. Някои неща оставаха в дъното на „купчината за утре“ и постоянно убягваха от вниманието. Но този пример бе направо ужасен.
Освен служебната полицейска кореспонденция медиите често забелязваха сходства между сериозни престъпления, извършени на големи разстояния, и ако откриеха прилика, съобщаваха за нея. В миналото тези връзки бяха вършили неоценима услуга и на детективите. Но при огромния брой на престъпленията в страната някои общи черти убягваха от вниманието на всички.
Нюболд скри лицето си с длани. Всички знаеха, че лейтенантът ще бъде отговорен за проблемите с кореспонденцията, довели до невъзможността на отдела бързо да обработи съобщението от Клиъруотър.
— За момента предлагам да продължим нататък, лейтенант — лаконично каза Йейнс. Бе ясно, че по-късно темата ще бъде подновена, навярно на четири очи.
— Има и още нещо, сър — рече Боуи.
Нюболд кимна.
— Продължавай.
— Точно преди да влезем телефонирах на детектив Ейбро в Клиъруотър. Споменах му, че имаме подобни случаи. Той ми каза, че двамата с неговия сержант биха искали утре да долетят тук и да ни разкажат всичко, което знаят.
— Добре. — Нюболд беше възстановил самообладанието си. — Виж кога ще пристигнат и прати кола да ги посрещне.
— Лейтенант — обади се Ейнсли, — бих искал да задам на Ръби един въпрос.
— Давай.
Ейнсли погледна Ръби от отсрещната страна на масата.
— Ейбро спомена ли нещо за предметите, оставени на местопрестъплението в Клиъруотър?
— Да, една стара, очукана тръба и парче картон. — Тя погледна листа си. — Картонът е бил изрязан във формата на полумесец и е бил боядисан в червено.
Ейнсли съсредоточено ровеше в паметта си, спомняйки си отново за бронзовото гърне в апартамента на „Пайн теръс“. Без да се обръща конкретно към никого, той попита:
— На всички местопрестъпления ли са били оставени такива предмети? Спомням си, че в хотелската стая на семейство Фрост открихме четири мъртви котки. Имаше ли нещо при труповете на Хенънфелд? — продължи той, без да чака отговор, като се обърна към Бърнърд Куин.
Куин поклати глава.
— Доколкото зная, не. — Той погледна към шериф детектив Монтес. — Нали така, Бенито?
Като гост, до този момент Монтес мълчеше, но сега отговори на въпроса на Куин: