Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин
Детективска агенция Private #5
На хилядите, които решиха да избягат, прескачайки Стената, и на стотиците, които загинаха, докато се опитваха. — М. С.
Пролог
Невидимия
Едно
В десет часа в една безлунна септемврийска вечер Крис Шнайдер се промъкваше към отдавна изоставена сграда в източните покрайнини на Берлин. В главата му се вихреха мрачни образи и стари обети.
Наближаващ четирийсетте, облечен в тъмни дрехи, Шнайдер извади пистолет „Глок“ калибър.40 и пое напред, нащрек за сухото шумолене на бодливите храсти, златника и лозите, погълнали околността.
Поспря, загледан в силуета на сградата. Спомни си част от ужаса, който бе изпитал, когато дойде тук за пръв път, и осъзна, че е чакал този момент почти три десетилетия.
Да, десет години обучаваше ума и тялото си. Десет години след това дейно бе търсил отмъщение, но напразно.
През последното десетилетие Шнайдер започна да си мисли, че никога няма да успее, че миналото му не просто е изчезнало, а направо е умряло, а заедно с него и възможността истински да отмъсти за себе си и за другите.
Но ето я сега възможността да се превърне в ангела отмъстител, в когото всички те бяха вярвали.
Чу гласовете в главата си — подканяха го да върви напред, да не спира, за да сложи справедлив завършек на историята им.
При този зов усети как се стяга и отхвърля колебанието. Заслужаваха справедлив край и възнамеряваше да им го осигури.
Вече бе достигнал стълбището на сградата. Двойните порти като на хамбар бяха открехнати, с провесена на тях верига. Втренчи се в мрака. Усети празнота в стомаха си, коленете му омекнаха.
„Чака цял живот — скара се мислено на себе си Шнайдер, — довърши го.
Сега.
Заради всички нас.“
Отвори внимателно вратата с крак и влезе — надушваше слабата миризма на пикоч, изгоряла мед и нещо мъртво.
В спомените му просветна образ — врата, която се затваря бързо и се заключва. За миг това бе достатъчно да го срине.
Ала Шнайдер почувства как в него се надига праведна мъст. Свали предпазителя на пистолета, готов да стреля. Включи фенерчето, залепено с тиксо към оръжието, и сноп мека червена светлина запълзя наоколо.
Следи от ботуши пресичаха прахта.
Последва ги с разтуптяно сърце. От двете страни на коридора се редяха стаи с циментов под, по-скоро прегради за животни в обор.
Въпреки че стъпките вървяха право напред, претърси стаите една по една. В последната спря за миг — в главата му се разиграваше филм на ужасите.
Отърси се от спомена, но пистолетът в ръката му потрепваше.
Коридорът завършваше със същите големи хамбарни порти. Катинарът висеше незаключен. Двете пооткрехнати крила водеха към просторно помещение с висок таван.
Чу пляскане на криле, влезе и насочи пистолета и фенерчето към гредите под покрива — по прътите бяха накацали гълъби и премигваха любопитно към него.
Тук миризмата на смърт бе по-силна. Шнайдер потърси източника й, обхождайки помещението с лъча светлина. От пода се подаваха големи ръждиви болтове. Греди и подпори поддържаха релса, опнала се над главата му по цялото протежение на залата.
Провисналите от нея вериги завършваха с ръждясали куки.
Следите от стъпки продължаваха от портата по диагонал наляво.
Последва ги внимателно, за да не се спъне в някой от болтовете по пода.
Шнайдер понечи отново да погледне към гредите, но нещо се стрелна пред краката му. Приведе се и насочи пистолета и светлината по посоката на шума.
Върволица от плъхове изчезна в зейнала на пода дупка до далечната стена. Следите от стъпките водеха право натам и изчезваха. Чу как плъховете цвъртят и съскат при приближаването му.
Вляво от дупката стоеше малко по-тясна от нея метална тръба с решетка за канал отгоре. Отдясно имаше малка бензинова духалка, като онези, с които се издухват листа и клонки от тротоарите.
Шнайдер приближи и освети с фенерчето шахта от гофрирана ламарина. Три метра по-надолу тя се отваряше в обширно пространство, завършващо след метър и половина с чакълест под.
Труп на жена бе проснат върху чакъла. Плъховете го бяха напъплили, но Шнайдер все пак я позна.
Беше я търсил из Берлин и цяла Германия с неоправданата надежда, че може да е още жива.