Мобилният й телефон иззвъня, беше доктор Габриел.
— Добри новини — каза. — Движи се. Не много, по няколко метра насам-натам, но се движи.
— О, слава богу! — извика Мати, после погледна Буркхарт. — Жив е!
— Добре тогава — каза експертът антитерорист, превключи на по-ниска предавка и ускори по „Карл Маркс Алее“ на изток.
Мислите в главата на Мати се блъскаха все по-бързо, докато отвън панелните жилища от съветски тип се сляха в една размазана ивица през прозореца.
Крис беше ли ранен? Какво правеше в стара кланица?
Сгреших ли, като се разделихме? Сгреших ли? Обичам ли го още?
— Не се самообвинявай — каза Буркхарт и я откъсна от мислите й.
Мати го погледна.
— За какво?
— За прекратяването на годежа ви.
— Лесно е да се каже предвид обстоятелствата — сопна се Мати, раздразнена, че явно бе толкова прозрачна.
— Ти ли сложи край? — не се отказа Буркхарт. — Или той?
— Не е твоя работа — тросна се тя.
— Да разбирам, че си била ти. А би ли ми казала защо?
— Не бих. Просто ме закарай там, става ли?
Буркхарт сви рамене.
— Помага, когато говориш за тези неща с безпристрастен наблюдател.
— Невинаги — каза тя и се обърна отново към прозореца.
Глава 6
Небето беше вече тъмнопепеляво, когато стигнаха обраслия район от сателитното изображение. Обиколиха горичката и се натъкнаха само на следи от велосипедни гуми, докато накрая не откриха задушената от лози алея, водеща към старата кланица.
Дъждът вече валеше проливно, навяван от поривите на източния вятър.
Буркхарт паркира точно в момента, в който иззвъня телефонът на Мати. Беше Катарина.
— Тъкмо пристигнахме, Кат — каза Мати.
— Портиерът в сградата на Крис не ме пуска — оплака се тя. — Казва, че ще пусне теб, но не и мен.
— Не мисля, че ще има нужда. Габриел каза, че засича как се движи тук, вътре.
Катарина въздъхна облекчено.
— О, слава богу, Мати!
— Ще ти се обадя, когато го намерим — обеща колежката й и затвори.
Вдигна качулката си и излезе, тръгна право към лозите, буташе и режеше, докато не стигна някаква полянка.
Стените на кланицата бяха бетонни и се издигаха високо нагоре, до редица изпочупени прозорци под стрехите на сводест покрив. Всичко беше в стари графити, сред които и череп, задраскан с протекъл кървавочервен хикс.
Мати беше изнервена, което изобщо не беше в неин стил. Десет години работи като пълноправен следовател в Берлинската криминална полиция, като пет от тях прекара в отдел „Убийства“, а от две години работеше по случаите на високопоставени клиенти за „Прайвит“.
Беше виждала най-лошото, което един човек можеше да причини на друг, и винаги подхождаше към инцидентите като професионалистка, каквато си беше.
Но сега, като видя графитите, й се прииска да забрави годините обучение и да се разкрещи.
С ъгълчето на окото си мярна как Буркхарт извади своя „Глок“. Тя извади собствения си пистолет и прошепна:
— Блутут. Ще се обадя на доктора.
Буркхарт бръкна в джоба си за миниатюрната слушалка. После нахлузи латексови ръкавици, Мати направи същото. Вятърът духаше на пориви, засилваше барабаненето на дъжда по листата и подрънкваше някаква верига в далечината.
— Мисля, че вратата е отворена — промърмори Буркхарт.
Мати се придвижи напред през подгизналите треви и бурени, докато набираше отново номера на доктор Габриел. Той вдигна веднага.
— Свържи ни, докторе.
Видя как Буркхарт се спря, после докосна своя блутут и кимна.
— Засичаш ли позицията ни? — прошепна тя.
— Сигналът е отличен — отвърна Габриел. — На сто метра от него сте.
— Води ни — каза Буркхарт. — Минаваме през отворена врата на югоизточната фасада, по-дългата и по-тясна част от сградата.
— Трябва да минете на север през дългата част — долетя отговорът на Габриел. — Той се намира в по-широката част. Изглежда е до източната стена.
Мати последва Буркхарт, който тръгна напред, след като извади тънко фенерче и го притисна до своя „Глок“. Побутна тежките двойни врати с крак. Те се открехнаха и зад тях се показа обширно помещение с циментов под, по който на равни интервали от центъра бяха разположени канализационни отвори, а през около четири метра имаше прегради.