Мати се вгледа по-внимателно в пода. Беше покрит със стари боклуци и прах.
— Няма следи от стъпки — прошепна на Буркхарт, който вече беше влязъл навътре.
— Сигурно е минал от другия край.
Тя последва мъжа в помещението. Той се придвижваше като котка и осветяваше с фенерчето страничните зали. Боклуци. Миши изпражнения. Графити. Нечистотии. И болтове, стърчащи от пода на височината на коленете и по-нагоре, на височината на раменете.
При вида им Мати изпита ясното усещане за заплаха наоколо.
— Какво са правили тук? — прошепна.
Буркхарт бързо изви глава. Вратът му изпука.
— Приличат ми на отделения за животни — сигурно са ги държали тук, преди да ги заколят.
Имаше логика. Но Мати не можеше да се отърси от чувството за заплаха. А и колкото повече приближаваха портите в края на коридора, толкова по-силно ставаше то.
Вече едва успяваше да диша, когато Буркхарт бутна едното крило на двойната порта.
Подплашени гълъби запляскаха с криле към празните прозорци.
— Източната стена — каза Мати.
И двамата обърнаха фенерите си в тази посока при думите на Габриел:
— Трябва да е точно там, на трийсет метра.
Мати се вледени, когато лъчите заиграха по боклука, ръждясалите болтове, надигащи се от пода, и старите тръби, излизащи от стената.
— Тук няма никого, докторе.
— Какво? Невъзмож… — Габриел млъкна. — Ето, движи се.
— Да се движи ли? — изненада се Буркхарт. — Не се движи. Няма го тук.
— Казвам ви, че се движи северно покрай тази източна стена.
Но те виждаха само паяжини, прах, стари бутилки и боклуци.
После Мати улови някакво трепване и едно стъкло се изтърколи по цимента. Рязко насочи фенерчето си натам и силният лъч освети огромен плъх, който замръзна заслепен, приклекнал на задните си лапи, вторачен право в светлината, примигващ и с потрепващ нос.
Между зъбите му имаше нещо лъскаво.
Бум!
Изстрелът толкова изненада Мати, че тя подскочи силно наляво, приземи се и после се спъна в един от болтовете по пода, като се просна в праха.
Вдигна поглед към Буркхарт.
— Какво те прихвана?
— Имаше нещо в устата му — отвърна мъжът и отиде до източната стена, без да отмества лъча светлина от мъртвия плъх. Мати стана, а той се наведе за миг към гризача, после се изправи и се обърна към нея.
— Трябва веднага да повикаме полицията.
Сърцето й се сви.
— Защо?
Буркхарт вдигна нещо, което приличаше на тъничка батерия за слухово апаратче, отчасти обвита в парче изгризана сиво-синкава плът.
Глава 7
Гледали ли сте онзи стар филм „Невидимият човек“?
Клод Рейнс, същият, който играеше загадъчния френски капитан в „Казабланка“, е в ролята на побъркан учен, който се превръща в убиец, след като разбира как да заличи видимото си тяло.
Не е изненадващо, че филмът е един от абсолютните ми фаворити за всички времена.
Има една сцена, на която винаги се смея с глас. В нея Рейнс е увит с бинтове и е потърсил убежище в една странноприемница, която се държи от ирландската актриса Уна О’Конър. Тя случайно влиза в стаята на Рейнс, когато той е махнал превръзките от главата си.
Изглежда обезглавен, но жив.
Очите на О’Конър направо ще изхвръкнат. На ръба е да полудее. Започва да крещи като обезумяла.
Това е моят специален момент. Такъв, какъвто ми се иска да можех да пресъздам в собствения си живот.
Но уви, да постигнеш невидимост, е повече изкуство, отколкото наука.
Например през последните двайсет и пет години открих, че най-важното, за да останеш невидим, е да се отпуснеш и да обитаваш маската си толкова грижливо, та хората да престанат да ти обръщат каквото и да било внимание, особено в Берлин, моя красив град на белезите.
Не говоря поетично. Казвам ви истината. Сега внимавайте.
Приятели мои, позволете ми категорично да заявя, че ако в Берлин сте спокойни, настанени удобно в собствената си покрита с белези кожа и не причинявате явни неприятности, милионите покрити с белези берлинчани около вас просто ще продължат да си живеят глупавия живот, без да подозират за хора като мен.
Или поне без да допускат, дори в най-страшните си кошмари, че човек като мен все още може да живее сред тях.