Неразкрит.
Незабелязан.
Все още на лов.
Като имам всичко това предвид, съм много, много спокоен, докато карам немаркиран бял бус без прозорци — един от скромния автопарк, който събрах през годините — през дъждовните улици на Берлин, покрай белезите от Хитлер и от руснаците, и от Стената, далеч, към горичка на север от Аренсфелде, и надолу по мокра гориста алея към детски лагер край езерото Липниц, недалече от затънтеното село Юцдорф.
Чували ли сте за Юцдорф?
Няма значение.
Просто разберете, че в този лагер днес няма никого. Поне така изглежда на пръв поглед. Но защо ли пък трябва да има? Вали като из ведро и е студено, гъста мъгла се стеле над водата около острова.
Паркирам до кея. Още преди да изключа двигателя, моят млад гениален приятел се появява пред навеса за лодки.
Той е с брада, в средата на двайсетте, мократа му коса лепне по замъглените очила. Сваля ги и се опитва да ги избърше в мокър суитшърт с емблемата на Берлинския технически университет.
Вдигам спортна чанта от пътническата седалка на буса и слизам, като оставям двигателя да работи.
— Как стигна дотук? — питам аз, като се покатервам на верандата, далече от дъжда.
— С автобус и пеша, както ти ми каза. Здравата се измокрих.
— Някога чувал ли си за дъждобран? — питам.
— Не валеше, когато тръгнах — отговаря той раздразнен. — Носиш ли парите?
Показвам чантата.
— Двайсет и пет хиляди евро, както се договорихме.
— Дай да видя — казва моят приятел и протяга ръка към сака. Дръпвам го извън обсега му.
— Не и преди да видя какво купувам.
Изглежда ядосан, но отива до туристическа раница, подпряна на стената на навеса. Донася диск и ми го подава:
— Всички работни файлове на Шнайдер.
— Погледна ли ги? — питам адски спокойно.
— Би било против моята етика — отговаря.
Но езикът на тялото му казва друго.
След като ми подава диска, изчаквам малко и му връчвам чантата с парите.
Той я отваря и проверява няколко пачки с банкноти по петдесет евро.
— Приятно е да се работи с теб — казва и затваря ципа.
— Така е — отвръщам, прибирам диска в джоба си и напипвам дръжката на плоска отвертка. — Да те откарам до автобусната спирка?
— Би било чудесно — казва и се обръща за раницата си.
Правя две бързи стъпки към него, сграбчвам косата му и забивам от горе надолу наточеното острие на отвертката в тила му, точно под черепа.
Глава 8
Моят млад гениален приятел не успява дори да извика.
Но когато острието попада в мекото място, където гръбначният стълб преминава в мозъка, цялото му тяло сякаш се наелектризира и изпада в конвулсии.
Когато най-сетне пуска парите и се отпуска върху мен, аз съм задъхан, изтощен и с омекнали крака, сякаш току-що съм правил най-възпламеняващия секс на света.
Какво разтърсване! Какво невероятно, невероятно разтърсване!
Дори след толкова много години тръпката така и не отслабва.
Стоя неподвижен няколко мига, докато отшумява въздействието на една страхотна смърт — спокоен, изцеден, удовлетворен, но все пак хиперчувствителен за всичко около мен: дъжда, облаците, гората и крясъците на патиците нейде сред мъглата.
Тялото му е в ръцете ми, още усещам жизнената му сила да трепти в мен и сякаш и съм тук, и ме няма, кръжа над границата на отвъдното, разбирате ли?
Накрая го преобръщам по корем и издърпвам отвертката. Изваждам тубичка секундно лепило и с него запечатвам входната рана на тила му. Няма повече кръв. Готово е на мига.
Подсмихвам се тържествуващо, докато влача моя млад гениален приятел към буса, и си мисля колко е странно, че на света съществуват хора, които са много по-вглъбени и философски настроени от мен, които цял живот се занимават с въпроса дали дърво, което пада в гората, издава трясък, ако наоколо няма кой да го чуе.
Ама че тъпо нещо, за което да размишляваш цял живот.
Не знаят ли, че би било по-добре да размишляват дали човек като мен може да съществува, без никой да го е виждал?
Глава 9
Хаупткомисар Ханс Дитрих беше жива легенда в Берлинската криминална полиция, следовател с небиещи на очи, нетрадиционни методи, които обаче водеха до най-голям брой разрешени случаи сред служителите на осемте подразделения в отдела.