Главният комисар беше висок като върлина, в началото на петдесетте, тих, мрачен и изключително саможив, рядко общуваше с други полицаи. Дори се говореше, че негодувал, защото трябвало да работи с втори следовател по случаите на убийства.
Разбира се, Мати бе чувала за Дитрих през дългата си служба в Берлинската криминална полиция, но не беше имала възможността да работи директно с него.
Все пак час след първоначалното им обаждане в полицията изпита огромно облекчение, когато го видя да върви към нея с отворен черен чадър, в сив костюм, с мрачно изражение, което не казваше нищо.
Ако някой можеше да разбере какво се е случило с Крис, това бе този човек.
Мати и Буркхарт заобиколиха униформения полицай, който сега охраняваше предната част на кланицата, и пресрещнаха Дитрих. Показаха му личните си значки и се идентифицираха.
— Знам коя сте, фрау Енгел — каза следователят, без да сваля поглед от кланицата. — Вашата репутация ви изпреварва.
Мати усети, че Буркхарт я гледа озадачено. Бузите й пламнаха.
През локвите по пътя към кланицата се зададе син полицейски микробус.
Мати знаеше какво означава това. При всяко разследване на убийство в Берлин полицията изпраща такъв специално оборудван микробус. Той съдържа цялото необходимо оборудване и материали за пълно документиране на местопрестъплението.
При вида на микробуса Мати се разгневи:
— С цялото ми уважение, господин главен комисар, но все още не знаем дали има убийство. Някой може да е отвлякъл Крис, да е открил чипа и да го е изрязал от него, за да не можем да го намерим.
Дитрих примигна, откъсна вниманието си от кланицата и отвърна хладно:
— Моя работа е да преценя…
— Господин главен комисар! — долетя писклив женски глас.
Дитрих се намръщи и погледна през рамо към набитата дребна жена на около двайсет и пет години, която крачеше устремено към тях. Въздъхна тежко.
— Инспектор Сандра Вайгел. Моя стажантка.
Инспектор Вайгел се усмихна сияйно на Мати и Буркхарт, когато се представяха, и се обърна към Дитрих:
— Какво да правя, господин главен комисар?
— Не ми се пречкай и слушай — изръмжа й Дитрих, после се обърна към Мати и Буркхарт: — Сега ме заведете вътре, покажете ми къде намерихте чипа и ми разкажете всичко, което трябва да знам.
Глава 10
Докато надяваха сини хирургически калцуни и латексови ръкавици под специално издигнатия навес пред кланицата, Мати и Буркхарт запознаха Дитрих със случаите и дейностите на Крис Шнайдер за предходните две седмици, като завършиха с решението за активиране на проследяващия чип и как го бяха открили в главната зала на кланицата преди два часа.
Инспектор Вайгел си водеше подробни бележки. Дитрих не записа нищо. Просто стоеше и слушаше внимателно с безизразно лице. Зададе само един въпрос:
— Никакви отпечатъци?
Буркхарт поклати глава.
— Никакви, но прахта вътре е на вълнички. Сякаш някой е използвал градинска духалка за листа, за да заличи всички следи.
Мати се намръщи. Не беше й го споменал.
Дитрих му хвърли поглед с наченки на уважение и влезе в сградата. Сега коридорът беше осветен с прожектори. Комисарят тръгна бавно към главната кланица, методично обхождаше всеки сантиметър с поглед, но не продумваше.
Мати предложи:
— Залата, в която намерихме чипа, е много голяма. „Прайвит“ може да изпрати своя екип криминолози на помощ. Имаме всички необходими сертификати.
Дитрих поклати глава и продължи с огледа си, сякаш и дума не можеше да става за това.
Екип криминалисти разполагаше прожектори и събираше проби в източния край на главната кланица, където бе открит чипът.
Дитрих разгледа мъртвия плъх и вдигна поглед към Буркхарт.
— Напомнете ми да не ви ядосвам, хер Буркхарт.
Мъжът сви рамене.
— Просто имам много практика.
— У вас ли е чипът? — попита Дитрих.
Мати порови в джоба на панталоните си и извади плик за улики с чипа и тъканта.
Дитрих я взе и разгледа внимателно.
— Господин комисар? — извика един от специалистите по доказателствата. Беше се навел над подаващ се от пода болт, а отгоре, при тавана, минаваше ръждясала релса. — Намерих нещо.
Дитрих се стегна и се поколеба за миг, после се обърна към Мати и Буркхарт: