— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да напуснете.
— Какво? — каза Мати. — Защо?
— Това е местопрестъпление. Не мога да допусна да замърсявате повече.
— Да замърсяваме ли? — възнегодува жената. — Направихме всичко по учебник. Изтеглихме се в секундата, в която намерихме чипа, и изчакахме полицията.
— Вярно — спокойно отвърна Дитрих. — Но това не променя нещата. Ще трябва да напуснете. Вие би трябвало да сте наясно, фрау Енгел. Такава е политиката на отдела.
Мати тръсна глава, без да може повече да съдържа гнева си.
— Главен комисарю, допреди шест седмици Крис беше мой годеник. Имам пълното право да бъда тук.
Дитрих омекна, но все пак не отстъпи.
— Съжалявам за това, което преживявате — каза тихо, — но нямате право да бъдете тук. Така че излезте или ще наредя да ви изведат.
Мати отвори уста отново да възрази, но тежката ръка на Буркхарт легна върху рамото й.
— Да си вървим, Мати. Ще оставим полицията да работи, ние си имаме друга работа.
Тя посърна и й се прииска да заплаче, но кимна.
— Добре — каза Дитрих. — И ако бъдете така любезни да дойдете в кабинета ми утре сутринта в девет часа, ще ви кажа какво сме открили.
— Ние също — предложи Буркхарт. — „Прайвит“ иска да помогне.
— Бих предпочел да не започвате ваше си разследване.
Мати се ядоса:
— Докато Крис е в неизвестност, ще продължаваме да го търсим!
Полицаят сви рамене.
— Става. Тогава договорихме сътрудничество.
— Имаме сделка — заключи Буркхарт и поведе Мати към изхода.
Главният комисар ги последва до южния вход на кланицата и проследи с поглед как се отдалечават в поройния дъжд.
Инспектор Вайгел се появи до него.
— Извинете, господине, но нали преди да дойдат, ми казахте, че в никакъв случай няма да си сътрудничим с „Прайвит“?
Дитрих дори не погледна младата си стажантка.
— Как беше онази стара поговорка, Вайгел? Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.
— Следователите от „Прайвит“ са ни врагове?
— Изчезнал е човек, техният човек, Вайгел. Със сигурност не можем да се отнасяме към тях като към приятели.
Глава 11
Завивам наляво по алеята покрай старата кланица и веднага виждам полицейската бариера. Униформен полицай пуска двама души да излязат — висок мъж, внушителен и плешив, и руса жена с тъмносин дъждобран с вдигната качулка.
Вървят към мен и беемвето, паркирано на банкета.
За секунда дъхът ми секва. Пред очите ми заиграват точки. Сякаш глутница ръмжащи кучета внезапно се спускат и захапват глезените ми.
Какво са намерили?
Младият ми гений е увит в син брезент зад мен, на пода на буса, но не мисля за него. Задавя ме този въпрос.
Какво са намерили?
После се задейства обучението ми. Овладявам се и бързо свалям сенника. Стъклата на буса са леко затъмнени. Мъжът и жената ще видят само силуета ми, докато ги подминавам до полицейската бариера.
Поемам първа глътка въздух, после още една и на петата трябва да внимавам да не хипервентилирам. Завивам по алеята между двата стари жилищни блока на хълма над кланицата.
След секунди излизам от главния път и се връщам към квартал Меров. Стомахът ми се бунтува. При първа възможност отбивам, паркирам и се отпускам върху волана.
Какво са намерили? И кой беше високият плешив мъж с жената?
Въздухът изведнъж ми се струва зареден с отрицателна енергия и това ме изпълва с истинска паника. По челото ми избива пот, струйки се стичат и по гърба ми.
Заставям се да си припомня всичко, което се случи в кланицата преди три дни. Всичко.
Какво може да е останало? Може би петна кръв по болта. Или гръбначна течност? Вероятно парченца от кост, решавам най-накрая.
Но няма как да разберат чии са кръвта и костите, нали? Освен ако милият Крис не е оставил ДНК проби. Но анализът ще отнеме дни. Седмици. Нали?
Няма нищо друго. Погрижих се за всичко. Сигурен съм.
Освен ако Крис не е казал на някого къде отива?
Не. Беше лична работа. Дойде да ме търси сам.
Предвид липсата на други улики, казвам си, полицията скоро ще се откаже. Петно от кръв в стара кланица? Ще решат, че някой се е спънал и си е наранил крака. Нали?
Почти съм се самоубедил, когато съмнението се запромъква в главата ми.