Ами ако продължат да търсят?
Тази възможност ме развълнува толкова много, че се извръщам назад в буса към очертанията на трупа в брезента.
Всяка клетка в тялото ми напира да се върна до кланицата да погледна още веднъж, да се ориентирам в обхвата на полицейската акция, но знам, че не мога. Умните ченгета обръщат внимание на такива неща.
Накрая си казвам да се прибера вкъщи или най-добре да се обадя за среща с жената, която мисли, че я обичам.
Да влея усет за нормалност във видимия си живот, за пореден път да възстановя маската.
Ще се върна утре с друг автомобил.
Ако полицаите са си отишли, ще се отърва от трупа на младия гений по обичайния начин и всичко ще си продължи постарому.
Но ако още са там, няма да имам друг избор, освен да залича кланицата и малките й мръсни тайни — завинаги.
Глава 12
— Трябваше да остана — заоплаква се Мати, когато Буркхарт натисна копчето на дистанционното и отключи вратите на беемвето. Мярна преминаващия бял бус без прозорци и съзнанието й само го отбеляза мимоходом.
Буркхарт поклати глава и влезе в колата.
Мати ядосано се настани до него.
— Трябваше!
— Не, Дитрих беше прав. Нужни са им безпристрастни хора.
— Искаш да кажеш, че не съм безпристрастна?
— Да, точно това казвам — Буркхарт запали колата. — Няма как да си. Ако беше безпристрастна в такава ситуация, щях да се чудя дали изобщо си човек.
Мати не знаеше какво да каже. Буркхарт пусна чистачките и те заметоха мокрите листа.
Тя вдигна безпомощно ръце.
— Трябва да направя нещо. Не мога просто…
— Отиваме в апартамента на Крис.
В географско отношение Берлин е огромен град, почти 880 квадратни километра. Крис Шнайдер живееше далеч от Аренсфелде, западно от зоологическата градина и парка към нея.
Заради трафика в късния следобед им отне четирийсет минути да стигнат дотам. Мати отново бе млъкнала и гледаше през прозореца как градският пейзаж се ниже от стария Изток на запад.
Цял живот беше живяла в Берлин. Беше си истинска берлинчанка. Обичаше града, архитектурата, изкуството, ненапрегнатата атмосфера и предприемаческия дух.
Ала сега, в светлината на мистерията около изчезването на Крис, Берлин внезапно й се стори чуждо място, обитавано от създания, способни да изрежат локализиращ чип от гърба на човек и да го дадат на плъховете.
Подминаха останките от мемориалната църква на кайзер Вилхелм, наоса без покрив и нащърбената кула, оцелели като по чудо от бомбардировките през 1943 година. Опожарените руини се извисяваха на площада до свръхмодерна камбанария.
Руините бяха едно от любимите места на Крис в града. Сядаше и съзерцаваше кулата, която сякаш е сцепена на две от бомба. Едната половина се е сринала и паднала, другата все още се извисява към небето.
— Наляво по „Гьоте“, нали? — пита Буркхарт и въпросът му изтръгна Мати от мислите й.
Стресната, тя се огледа и потвърди. Крис живееше на втория етаж в апартамент на „Гутенбергщрасе“ в района Шарлотенбург. Малко скучен адрес за човек на годините на Шнайдер, но на него му харесваше, защото беше близо до зоологическата градина и парка, където ходеше често да тича.
Мати не беше ходила у Крис повече от шест седмици. Споменът за последното й идване се завърна с всичка сила, когато вкара ключа си във входната врата на сградата. Отпред имаше дворче с трева и цветни лехи — тази под апартамента на Крис бе прясно разорана, пликове с луковици на лалета бяха оставени до мотика и лопата. Върху тревата беше паркиран мотор BMW.
Мати се намръщи. Познаваше домоуправителя, свадливия Краус. Не беше останала с впечатление, че би допуснал мотоциклети в двора.
Отхвърли тези мисли и поведе Буркхарт по вътрешното стълбище до площадката на втория етаж. Поколеба се. Донякъде смяташе, че това място вече е забранена територия за нея, независимо от случилото се с Крис.
— Ключът не става за тази врата ли? — попита спътникът й. — Или се притесняваш, че Дитрих ще побеснее, ако разбере, че сме идвали тук?
— Майната му на Дитрих — каза Мати и вкара ключа в ключалката.
Завъртя сферичната дръжка и натисна вратата.
Глава 13
Коженият диван и столовете бяха прекатурени, тапицерията им нарязана, пълнежът измъкнат. Подът беше покрит с книги. Гардеробите бяха отворени, а съдържанието им — разпръснато навсякъде.