Подмина статуя на ридаеща майка — ридаещата Майка Русия. Продължи по дълъг булевард, край който от двете страни се редяха скръбни сребърни брези, и се насочи към два масивни червени паметника, издигнати един срещу друг. Червеният гранит е бил взет от построеното от Хитлер разширение на канцлерството на райха, а после оформен като две огромни стилизирани знамена, увенчани със сърпа и чука на Съветския съюз.
Под знамената бронзови руски войници, изнурени от войната, са коленичили един срещу друг. В далечината, между двамата войници, се издига трета статуя — воин, десет пъти по-висок от другите. Благороден солдат от СССР, понесъл на ръце германско дете. В краката му лежи пречупена нацистка свастика.
Главният комисар изкачи стълбите и мина между коленичилите статуи. Обърна поглед към гробището на петте хиляди сталински войници, загинали в битката за Берлин в края на Втората световна война.
Но всъщност не гледаше шестнайсетте крипти с урните, не мислеше нито за Сталин, нито за съветския Военен мемориал. Взираше се отвъд него, през ситния дъждец, към пътека, която вървеше през горичката покрай гробището.
Сред мътната калаена светлина и дъжда изникна самотна фигура, появи се измежду дърветата с черен дъждобран, удобни панталони и обувки за тичане. Мъжът крачеше енергично, ритмично движеше свитите в лактите ръце, а главата му бе вдигната като на куче, надушило дивеч.
Главният комисар погледна циферблата.
Точно пет часът.
Поклати глава, полуучуден. „Като проклет часовник!“
Глава 16
Дитрих гледаше как фигурата се отдалечава към задната част на мемориала и пресметна скоростта й. Когато реши, че я е изчислил, започна да се спуска по склона. Закриволичи между саркофазите и за няколко минути я изпусна от поглед.
Спря се от северната страна на статуята на съветския воин победител и германското дете. Дъждът беше намалял, затова чу плясъка от стъпките на мъжа много преди да види самия него.
— Полковник? — извика. — Мога ли да отнема минутка от времето ти?
Полковникът беше стар, поне на осемдесет години, но осанката му беше аристократична, на човек, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват. А пронизващият стоманен поглед на сините му очи посече главния комисар, преди устната му да се изкриви с отвращение. Не намали ход и се опита да го подмине.
Дитрих се пресегна и стисна стареца за лакътя.
— Трябва да поговорим. Трябва ми помощта ти. Трябва ми съвет.
— Трябва ти помощта ми? — полковникът се изсмя злобно и измъкна ръката си от хватката с изненадваща сила. — От години не искаш да имаш нищо общо със собствения си баща, а сега, толкова неочаквано — след колко — десет години? — изведнъж съм ти притрябвал?
За миг комисарят се почувства толкова зле, сякаш наистина е болен. Коремът го сви, нападна го и клаустрофобия, която не беше изпитвал от последния разговор с баща си. Каза:
— Работя по един случай.
— Да — долетя премерено презрителен отговор. — Нали си полицай.
— Хаупткомисар — поправи го синът му и усети как се надига старият гняв. — Трябва да отхвърля някои подозрения.
— Относно какво, хаупткомисар?
Дъждът пак се беше усилил. Баща му стоеше със свалена качулка, но това явно не го притесняваше.
Дитрих се поколеба, после каза:
— Трябва да ми кажеш какво знаеш за едни отдавнашни слухове.
Полковникът го изгледа подозрително.
— Какви отдавнашни слухове?
— За старата помощна кланица край Аренсфелде.
За миг нещо се пропука в невъзмутимото изражение на стареца, но той веднага се овладя.
— Нищо не знам. Ти също не би трябвало да знаеш.
Синът му продължи:
— Имам основание да смятам, че вътре е бил убит човек. Най-малкото със сигурност е бил нападнат.
— Значи има кръв, но няма труп?
— Парче кожа, но няма труп. Има и животинска кръв. В големи количества. В момента претърсваме кланицата. Ще открием ли нещо?
Полковникът примигна, за да изтръска капките по миглите си, и отвърна:
— Може би там незаконно са се настанили бездомници и те са се сбили.
— Още нищо не навежда на такава мисъл.
— Тогава не мога да ти кажа.
Дитрих не му повярва. На доста ранна възраст разбра, че колкото повече баща му изглежда сякаш владее положението, толкова по-голяма е вероятността да лъже най-безочливо.