— При всички положения трябва да разделим помещението на части и да взимаме проби примерно на всеки десет сантиметра.
Дитрих не изглеждаше доволен, но кимна, не особено убеден.
— Смятам, че и на двайсет сантиметра ще свърши работа.
Мати затвори очи и пред погледа й заиграха сияещите в синьо следи от кръв. Една област изглеждаше по-наситена от останалите. Отиде до видеокамерата и пусна записа пак, за да се увери.
— Какво има? — попита Буркхарт.
Дитрих се беше отдалечил и говореше с един от криминолозите си.
Мати посочи светещите сини очертания на екрана.
— Виждаш ли, че тук е по-концентрирано?
Буркхарт погледна и кимна.
— Ето в този край.
Прегазиха през мръсотията и боклуците до въпросния ъгъл. На пода имаше желязна решетка. Светнаха с фенерчетата си към шахта с покрити със стомана стени, на чието дъно, някъде на около метър, имаше втора решетка, метална, с дупчици.
— Защо на дъното няма нищо? — попита Мати.
— Не те разбирам — отвърна Буркхарт.
— Това прилича на решетка на канал, като от кухненска мивка, нали? Целият под е страшно мръсен, а тук, като изключим няколко листа, е чисто.
Буркхарт се замисли и каза:
— Може би наистина е решетка, следователно отдолу има нещо. Да проверим.
Приклекна, промуши пръсти през пръчките на капака и го вдигна с изпъшкване.
Мати очакваше решетката да се измъкне от пода.
Но за нейно удивление, и решетката, и стоманената тръба, заварена за нея, излязоха заедно и разкриха зейнала дупка, от която се разнесе ужасяваща воня.
Глава 25
От дупката в пода на кланицата вонеше на урина и нещо още по-гадно.
Буркхарт отмести фалшивата стена, Мати запуши нос с ръка и насочи фенера си към металната шахта, която се спускаше повече от два метра надолу и завършваше с помещение с чакълест под, високо малко над метър.
— Вероятно вторична отводнителна система — заключи Дитрих, който беше приближил и изглеждаше раздразнен от откритието им.
— Някой трябва да се спусне, но за мен е твърде тясно — каза Буркхарт.
— И за мен — заяви главният комисар.
Инспектор Вайгел надникна в шахтата и поклати глава.
— Долу има плъхове, подушвам ги. Мразя плъхове. Брат ми имаше един и ме тормозеше с него. Мразя ги.
— Явно оставам само аз — отбеляза Мати.
— Знаете, че не мога да допусна… — започна Дитрих.
Тя го сряза:
— Ако открия нещо, хаупткомисар, ще изляза. Освен това ще виждате каквото виждам и аз — ще нося камера.
Като чу предложението на Мати, Габриел отиде до буса с оборудването и се върна с бял гащеризон за еднократна употреба, каска, предпазни очила, наколенки и челник, свързан с камера с оптични влакна, както и слушалки със свръхчувствителен микрофон, който залепи отстрани на шията й, и газова маска, която да пази дробовете й от евентуалните зарази във въздуха поради изпражненията на плъховете.
Тя седна в катераческа седалка и я завързаха за въже.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Буркхарт.
— Не — отвърна Мати, коленичи и бавно влезе заднешком в шахтата.
Буркхарт и Дитрих я спускаха, а Габриел гледаше лаптопа, който получаваше сигнал от камерата й.
Шахтата беше само малко по-широка от раменете на Мати. За миг усети нарастваща клаустрофобия, но точно тогава премина в откритото пространство и краката й докоснаха земята.
Откачи въжето от седалката. Приклекна, огледа се и видя на светлината от челника, че чакълестата повърхност продължава във всички посоки и чернотата поглъща лъча й.
— Това е нещо като огромно дренажно поле — каза тя.
— Не виждаме много добре — чу гласа на Габриел в ухото си. — Използвай и втория фенер.
Мати го извади и включи, зарадвана на мига от мощния лъч, който прониза мрака.
Видя нещо мръснобяло на десетина метра отпред, зад носеща стоманена колона. После отляво се разнесе цвърчене. Обърна се и лъчът освети дузина плъхове, които я гледаха и душеха към нея, някои й цвъртяха сърдито, други дъвчеха нещо.
Беше зловещо и тя чу в главата си гласа на Никлас, който й казваше да се маха оттам.
Но вместо това тя се наведе и тръгна патешката към бялото нещо зад колоната. На метър от него видя какво е и застина.