От чакъла стърчеше кост.
— Това е човешка бедрена кост — каза Габриел в ухото й.
Мати преглътна на сухо и насочи светлината по-навътре в подземието, където от мрака изплуваха още кости.
После видя човешки череп. И още два.
А след това още черепи и кости, пръснати навсякъде като мидени черупки.
Глава 26
— Това е гробница! — прошепна Мати.
— Виждаме ги — каза Буркхарт в ухото й. — Дитрих иска да се махаш оттам.
Мати не възнамеряваше да се противи. Никога не беше попадала на по-страшно място и искаше да се измъкне, преди да я нападне клаустрофобията.
Но щом се обърна да си върви, лъчът светлина попадна върху нещо на двайсет метра встрани. Гледката сякаш удари Мати и я запрати стъпка назад.
Два по-пресни трупа, и двата останали почти без кожа.
Жена. Мъж.
Дрехите им висяха на парцали.
Въпреки че изобщо не искаше да го прави, Мати приближи на няколко сантиметра. Позна черната раирана поло яка, която висеше от по-едрото тяло, и целият й свят се срина.
Падна на колене и заби поглед напред, дишаше дълбоко и учестено, дъхът й отекваше в маската и се чувстваше като зомби, като жив мъртвец.
— Мати? — прокънтя гласът на Габриел в ухото й.
— Виждате ли ги? — попита немощно.
— Виждаме ги, Мати. Моля те, махай се оттам.
— По-едрият е Крис.
— Боже мой, не! — извика Габриел.
На Мати й прималя и си помисли, че ще припадне.
Отметна глава назад, поемаше си въздух с мъка, беше като пияна. Но през петната, затанцували пред очите й, видя първия пакет — завързан за гредите на тавана, на около метър пред нея.
Беше с размера на обикновена книга, увит в зелена восъчна хартия с букви на кирилица и размазан печат на немски.
За няколко секунди нищо в тази ситуация не изглеждаше реално и не можа да осъзнае какво вижда.
Но после отметна глава още по-назад и видя още такива пакети в зелена хартия, завързани за гредите. Още много.
Всички бяха свързани с електрически проводник.
— Енгел! — изрева Буркхарт. — Това са бомби! Веднага се махай оттам!
Глава 27
Всичко отминава. Нали така се казва, приятели мои?
Определено точно това каза майка ми последния път, когато я видях, предателската кучка.
Всичко отминава. Сякаш това може да обясни каквото и да било на едно осемгодишно момче. Сякаш това оправдава постъпката й спрямо себе си, спрямо баща ми и спрямо мен.
Но този път старите хора са познали. Всичко отминава. Знам го с такава сигурност, с каквато познавам себе си, въпреки маските, които съм принуден да нося.
Размишлявам си така зад волана на моя мерцедес, защото току-що преминах покрай входа на кланицата на скорост, сякаш нямах търпение да се махна.
Автомобилите са повече от вчера, два пъти повече — полицейски коли, бусове на криминолози и леки коли без отличителни знаци, а цялата кланица е опасана с жълта полицейска лента, обозначаваща местопрестъпление.
Ала вместо да се озова на ръба на паниката, както стана вчера, изстивам вътрешно, подобно на влечуго. Минавам покрай кооперациите западно от кланицата и бързо взимам трудно решение.
Преди много години, всъщност много рано в живота си, научих, че оцеляването означава да действаш на мига, с най-добрата информация, с която разполагаш. След като вътре има толкова много хора, няма как в един момент да не разкрият тайната на кланицата. Просто е логично.
Затова отбивам след няколкостотин метра, на върха на малко възвишение, откъдето се открива директна гледка към покрива на кланицата.
За миг ме прорязва носталгия. Кланицата толкова дълго беше част от живота ми, че изпитвам противоречиви чувства относно това, което трябва да сторя.
Но няма друг начин, нали?
Отварям хартиения плик на пода пред седалката до мен и вадя стар, ръбест съветски военен радиопредавател с гъвкава антена. Намирам батерията и тя щраква на мястото си.
Включвам захранването. За момент лампичката до превключвателя остава тъмна и започвам да се притеснявам.
Но после светва в зелено.
Вкусът в устата ми е едновременно горчив и сладък, докато настройвам радиото на канал с честота, която зададох преди почти двайсет и пет години.
Пръстите ми намират копчето за детонация. Гърлото ми изщраква от удоволствие.