Но за нейна изненада, Шнайдер се беше съгласил да се подложи на процедурата.
— Затова се обаждам — каза Катарина след поредното колебание. — Лежа си в леглото, не мога да спя от някакъв вуду чай, който майка ми ме накара да изпия. И си мислех, че ти може да дадеш позволение.
— Нямам такива правомощия, Кат.
— Ти си най-близкият му човек, Мати.
— Не, вече не съм. Готова ли си да обявиш Крис за изчезнал в полицията?
— Не знам. Объркана съм. Може да е… някъде с някого.
Мати замълча, после въздъхна.
— Това не мога да го контролирам.
— Не ми се иска да пращам спасителен екип в такава ситуация.
— Разбирам дилемата ти, но не мога да ти помогна. Виж, трябва да се обадиш на Джак Морган, за да получиш разрешение.
Морган беше собственикът на „Прайвит“ и ръководеше прочутия лосанджелиски офис.
— Обадих му се преди около час, не го открих и още не ми е върнал обаждането.
Мати прехапа устна, замисли се и каза:
— Сигурна съм, че е добре. Но ако не се появи до обяд например или ако Джак не се е обадил, ще активираме чипа.
— Ако не ти се обадя преди това, ще съм в офиса на обяд — отвърна Катарина.
— И аз ще дойда — обеща Мати и затвори.
Отвън прогърмя и през кръглото прозорче видя как светкавица разцепва небето на две. По покрива на самолета забарабани дъжд. Мати погледна към София, която я наблюдаваше с искрена загриженост.
— Кой е Крис? — попита момичето тихо.
Жената преглътна гаденето, което се надигаше в гърлото й, и отвърна:
— Допреди шест седмици, графиньо, беше мой годеник.
Пет
С наближаването на утрото се озовавам в стая с огледални стени и таван, с голямо кръгло легло с червени чаршафи.
Гол съм в тази огледална стая, съблечен, лишен от всяка маскировка, освен една — новото лице, което един хирург в Кот д’Ивоар ми даде преди двайсет и три години.
Гледам лицето си, най-съвършената маска, и се усмихвам, защото никой никога няма да узнае, че зад него се крия аз, усмихвам се и защото рядка красавица се съгласи да дойде с мен в тази стая на отражения и удоволствие.
Като изключим обувките от змийска кожа на висок остър ток, зашеметяващата шоколадова жена, която затваря вратата, също е гола. От Гваделупа е, или поне така твърди. Името й е Женевиев. Или поне така твърди.
Която и да е всъщност, тя се усмихва леко, когато поставям върху леглото платнената си чанта.
— Виждала съм те наоколо и преди — казва с колеблив френски акцент.
Дори не мигвам.
— Така ли?
— Да, струва ми се — поглежда към сака и се напряга. — Какво има вътре?
— Спокойно — отвръщам. — Нещо рядко и красиво.
Кимва, но в жеста й няма убеденост.
— Изглеждаш притеснена — отбелязвам.
Тя потрива ръце една в друга.
— Нерви. Една от приятелките ми тук, Илзе, изчезна миналата седмица. Може да си я виждал. Миньонче? Германка?
Махвам презрително с ръка.
— Не помня имена, скъпа. Те са изкуствени. Измислени. Да не би ти да използваш истинското си име тук, Женевиев?
Тя се поколебава, после поклаща отрицателно глава.
— Виждаш ли — казвам закачливо, приятелски. — Всичко е фантазия, можеш да бъдеш когото си поискаш. Или пък каквото си поискаш. На мен така ми е добре. А на теб?
Тя отмества поглед, застива и после кимва почти незабележимо.
— Добре — отвръщам, но част от мен усеща как я пронизва тревога. Дали ме е видяла с Илзе? Не. Невъзможно е. Сигурен съм, че всеки път бяхме сами.
И така отварям чантата — в нея лежи примитивна маска от слонова кост и черна кожа, изобразяваща похотливо чудовище. Слоят боя и лак е напукан от времето, на места поизтрит. Но устните са запазили наситения си цвят на къна, в същия цвят са и очертанията на цепките за очите на носещия я.
— Изработена е преди сто години от племето чокве в Конго — казвам на Женевиев. — Много е рядка, струваше ми цяло състояние.
Слагам си маската, нахлузвам конопените ремъчета, които я притискат към лицето ми, за да виждам ясно през отворите за очите.
Маската мирише на Африка, на дърво, на индийско орехче и печени чушки. Дъхът ми отеква във вътрешността й, бавен и провлечен, като леопард, съзерцаващ плячката си.