Мати погледна към Буркхарт, който се беше сковал зад волана, намаляваше скоростта и търсеше къде да спре. Илона Фрай тихо захлипа на задната седалка. Буркхарт я погледна, притисна пръст към устните си и кимна на Мати.
— Добре — каза следователката с треперещ глас. — Къде искаш да я доведа?
— Където всяка майка би потърсила изгубеното си дете в последните дни на Германската демократична република — изсъска Фалк. — Имаш деветдесет минути да дойдеш тук или момчето ти умира.
— Не е достатъчно…
— С толкова време разполагаш — каза Фалк и затвори.
Глава 120
Колата се надбягваше с бурята на юг, а Мати се взираше в тъмнината и правеше всичко възможно да не припадне.
На задната седалка Илона Фрай изпадаше в истерия:
— Нали няма да му позволиш да ме вземе? Няма да ме размениш за сина си, нали?
За секунда Мати беше толкова сащисана от въпроса, че не знаеше какво да каже, но после поклати глава.
— Не, не. Разбира се, че не.
— Обадете се в полицията — помоли Илона.
— Така Никлас ще загине — каза Буркхарт.
— Тогава обадете се на приятелите си в „Прайвит“!
Предупреждението на Фалк да не идва с други хора още звучеше в ушите на Мати. Погледна Буркхарт.
— Ти си спасителят на заложници. Какво да правим?
— В багажника има ли специализирана екипировка?
— Да, колата е на „Прайвит“.
— По-точно?
Мати се опитваше да се съсредоточи.
— Две бронежилетки. Един 9-милиметров автомат „Хеклер и Кох“. Два пълнителя с по двайсет 9-милиметрови патрона.
— Нощно виждане? — попита той.
— Бинокъл.
— Няма очила?
— Само бинокъл.
— Радиостанции? Камери?
— Две слушалки с блутут микрофони и две фиброоптични устройства.
— Могат ли да предават безжично към уебсайт?
— Към сайта на „Прайвит Берлин“.
— Ще мога да гледам през телефона си?
— Ако връзката е добра.
— Опиши ми разположението на сиропиталището.
Мати и Илона му го описаха. Предният вход. Кабинетите веднага вдясно. Кухнята. Столовата. Стълбището. Стаите на горния етаж. Изгнилите подове. Поддалият покрив.
— Има ли заден вход? — попита Буркхарт.
Илона каза, че има три: един при кухнята и по един от двата края на сградата, които водят към стълби към горните етажи.
Минаха през Хале и продължиха на изток. С всеки изминал километър Мати усещаше приближаващата я нервна криза. Първо майка й. След това Крис. Сега и Никлас ли? Макар да се смяташе за духовен човек, по природа не беше религиозна.
Въпреки това, колкото повече скъсяваха разстоянието до руините на „Вайзенхаус 44“, Мати установи, че се моли на Бог да спаси сина й. Той беше просто момче. На девет години. Нейното малко момче. Най-ценното, което имаше.
Глава 121
Първоначалният план на Буркхарт изискваше Илона Фрай да остане в колата и да се обади на „Прайвит“ и Берлинската криминална полиция, докато с Мати опитат да спасят Никлас.
— Но той ще убие Никлас, ако не дойда и аз — възрази жената.
— Ще му кажа, че не съм успяла да те намеря — отвърна Мати. — Той ни даде само деветдесет минути. Ще останеш в колата. Остави ние с Буркхарт да се погрижим.
На задната седалка Илона хапеше кокалчето на пръста си. После поклати глава.
— Не. Няма да го направя. Цял живот бягам от него. Това неведнъж ме докара до лудост. Ако искам някаква надежда за нормален живот, трябва да се изправя срещу него, да му кажа какво мисля за него и това, което причини на мен и на останалите. А после, честно казано, искам да го видя мъртъв.
— Тогава нов план — обяви Буркхарт, като намали и спря на около километър и половина от сиропиталището. — Ще се екипираме и петстотин метра преди сградата аз ще сляза. Вие ще паркирате на пътя, ще минете по алеята и ще влезете през главния вход. Аз ще ви последвам през дърветата и ще заобиколя отзад.
Слязоха и извадиха екипировката от багажника. Мати и Илона Фрай облякоха бронежилетките под якетата си.
— Ще останеш незащитен, Буркхарт — каза Мати.