Лежа на пода, но не мога да преодолея природата си. Усещам ритниците на Илона и болезненото пулсиране ми доставя огромно удоволствие.
Чувам болката в гласа й и се радвам на живота още повече.
— Защо ли? — казвам аз с усмивка. — Защото ми харесва, Илона. Обичам да гледам как светлината угасва в очите им. Обичам аз да я карам да угасне. Обичам да гледам как всяка капка живот изтича от тях. Обичам да усещам, помирисвам, вкусвам и чувам смъртта. Толкова е просто. Винаги е било така. Крава, прасе, майка, дете. За мен е едно и също.
Фермерът ме заобикаля отляво. С периферното си зрение виждам гумените му ботуши.
— Що за животно си ти? — пита.
— Хищник — отвръщам. — Не знаеш ли? Да убиваме, е в природата ни.
Еберхарт пристъпва към мен, сякаш и той ще ме ритне.
Но в този момент сирени пробиват звука от дъжда. Фермерът спира. И той ги чува.
Отдръпва се внимателно на няколко крачки от мен.
Пукане, хрущене и подът под левия му гумен ботуш поддава.
Кракът му пропада до бедрото и тялото му се извива силно назад.
Ставам и тръгвам към него още преди да осъзная, че е изпуснал пушката си.
Правя две бързи крачки и го ритвам точно в брадичката.
Главата му се отмята назад, изпада в безсъзнание. Завъртам се и търся Мати.
Но тя вече се мята към мен.
Удря ме в ребрата с парче дърво.
Вцепенявам се. Падам на колене. Тя приближава, за да ме удари отново.
Но аз се отпускам назад, сядам, изстрелвам крака си напред и я уцелвам по глезена.
Тя залита и пада.
Претъркулвам се, ставам и я ритам в корема. Чувам как й изкарвам въздуха.
Сирените вече са по-близо. Чувам виенето им.
Поглеждам към Мати Енгел.
— Мисля, че ми остана време само за още едно нещо.
Виждам, че не разбира.
Но после сграбчвам малкия Ники за врата.
Вдигам го, той се задавя, влача го назад към отвертката, захвърлена на пода. Мятам го на земята. Стискам инструмента и приклещвам главата на пищящото малко момче, оголил врата му като на агънце.
Поглеждам Мати, която се опитва да се изправи. Не може дори да говори.
— Покажи ми очите си — извиквам аз. — Искам да ги видя, когато угаснат очите на Никлас!
— Фалк! — изкрещява Илона вляво зад мен.
Поглеждам през рамо и я виждам, призрак от миналото ми, потна, рошава, с пушката на Еберхарт в ръце.
Глава 131
Фалк погледна Илона развеселен.
— Илона, скъпа стара приятелко, не ти стиска — започна той, извърнат към нея, а Никлас се бореше да се измъкне.
— Стиска ми! — изкрещя му Илона. — Стискаше им и на Крис, и на Илзе, и на Артур, и на Грета, и на Кифер. Всички те сега са в мен! В мен са, Фалк! Чувам ги как ме викат. Всеки един от тях.
— Недей! — извика Мати.
Но Илона дръпна спусъка.
Едри сачми 12-и калибър удариха Фалк и го отхвърлиха назад. Тялото му се удари в стената и се свлече надолу, кървейки съвсем леко от раните по лицето и врата.
Мъжът погледна към бронежилетката, която беше поела силата на изстрела. Започна да се смее.
— Не знаеш ли? Не можеш да убиеш това, което не виждаш?
Погледна към Илона, която вече беше застанала в упор и се целеше в лицето му.
— Какво ще направиш? — попита той все по-развеселен. — Ще ме застреляш хладнокръвно, ще станеш като мен? Ще влезеш в затвора заради мен?
Илона сякаш всеки миг щеше да се откаже. Мати се зачуди дали да не опита да й изтръгне пушката. Но в този момент жената се разсмя горчиво и заговори на Фалк, както майка би заговорила на дете.
— Аз съм луда, забрави ли? Никой няма да ме осъди. Време е да изгасим светлините, Фалк. Твоите светлини. Завинаги.
— Приятелко моя — започна той умолително. — Мила съгражданко…
Сирените влязоха в двора на сиропиталището. Сини и червени светлини нахлуха през отворените прозорци. За част от секундата Мати мярна Фалк, лишен от маскировката си, злосторно момченце, заловено на местопрестъплението, преди пушката на Илона да изтрещи.
Епилог
Красивият град на белезите
Глава 132
Три месеца по-късно, точно преди Коледа, служителите на „Прайвит Берлин“ и приятелите им се събраха в Гетсиманската църква в квартала Пренцлауер Берг в Източен Берлин, в памет на Крис Шнайдер и останалите жертви на Матиас Фалк.