Разбира се, аз се бях обърнал към полицията, но те бяха загубили интерес към моя случай още преди години. В крайна сметка така и не беше имало физическа атака срещу мен и дори не бях виждал мъчителя си.
Мислите ми отново се насочиха към Шелби Къшмън.
Представих си какъв ужас беше преживяла в последните си мигове и притиснах длани към очите си. Исках да си я спомням жива. Едно време излизах с Шелби. Оставах до късно в малките, мръсни театрални салони, където тя изпълняваше разни скечове, а после си тръгвахме заедно през задния вход. Разделихме се, защото аз съм си аз, а Шелби наближаваше четирийсетте. Вече искаше семейство и деца. Както и Анди. Ако се вярва на техните разкази, двамата се бяха влюбили още на първата среща.
А сега Шелби беше мъртва, а Анди беше опечален и сам, и скоро щеше да се превърне в основната мишена на детективите от полицейското управление на Лос Анджелис.
Изправих се в леглото. Какво беше това, по дяволите? Къде се намирах?
Чаршафите бяха на цветя, до леглото се виждаше пухкав килим, а стените бяха боядисани в тревисто зелено. А, добре. Всичко беше наред.
Бях в къщата на Колийн Молой.
А това беше хубаво място.
10.
Излязох от спалнята. Колийн седеше до кухненската маса с гръб към мен, приведена над лаптопа си, на който се подготвяше за теста за американско гражданство. Вече беше пресушила чашата си с чай. Да, това наистина беше хубаво място.
Отместих дългата, тъмна, красива плитка от врата й, за да я целуна. Тя се обърна, затвори теменужено сините си очи и вдигна лицето си към мен. Отново я целунах. Обичах да целувам Колийн Молой и никога нямаше да ми омръзне да го правя.
Но дали обичах самата Колийн? Дали наистина я обичах? Понякога бях сигурен, че е така. Но после започвах да се питам дали изобщо мога да обичам някого, наистина. Или бях твърде саможив, твърде наранен и изтормозен от баща си?
— Можеше да поспиш още един час за красота, младежо — каза ми тя.
В гласа й се усещаше мелодичен ирландски акцент, от лицето й се излъчваше келтска руменина, а кожата й ухаеше на розова вода.
— Ще закъснея за делова среща на кафе с Фрескоу — началникът на полицията.
Отново целунах Колийн, после занесох чашата й до умивалника. Изплакнах я с гореща вода и отново я напълних от чайника. Все още не бях успял да забравя за убийството. Но се налагаше да го направя.
— Внимавай някой да не те тресне пет-шест-седем пъти — каза ми тя.
— И защо ще го направи?
— Защото стоиш гол като пушка и ми разправяш, че трябва да ходиш на работа.
Аз се засмях и Колийн най-сетне се изправи в прегръдките ми и сложи малките си ръце на задника ми. Опитах се да се измъкна.
— Ще сложа райбера — каза ми тя и ме стисна. — Сериозно, Джак.
Вече беше успяла да ми го вдигне. Как го постигаше? От нула до кокал — за пет секунди.
— Ти си вещица — казах и дръпнах халата й от раменете.
После я вдигнах на ръце, така че да обвие бедра около кръста ми, и притиснах гърба й към хладилника. Тя изпищя, когато усети допира на студения метал.
Веднъж Колийн ми беше казала един виц: „Какво е любовна игра за ирландеца?“. Сега аз й казах отговора на вица:
— Приготви се, скъпа.
Тя рязко си пое въздух, после двамата задишахме учестено, докато оскъдното съдържание на хладилника дрънчеше и подскачаше в ритъма на движенията ни.
— Съжалявам, че ще закъснееш заради мен — каза ми тя, когато свършихме.
Сладката й усмивка подсказваше, че изобщо не съжалява. Плеснах я по дупето и отговорих:
— Стига ти да не закъснееш заради мен.
Оставих я под горещия душ, с румени бузи, докато си тананикаше едно старо рок парче, което много обичаше: „Come on, Eileen“.
Включих сота, заключих вратата и изтичах надолу по стълбите. Всъщност се оказа доста приятно да те треснат пет-шест-седем пъти. Но сега наистина трябваше да ходя на работа.
11.
На път към Private минах през полицейското управление. Все още не бяха повдигнати никакви обвинения срещу Анди Къшмън. Вече закъснявах, така че бързо продължих към офиса.
Залата за съвещания в Private е осмоъгълна, а в центъра й стои една кръгла, черна лакирана маса — единствената мебел, останала от баща ми и старата агенция Private. Около масата са струпани тапицирани въртящи столове, а стените са плътно покрити с гигантски плоски екрани.